Статуята на плачещия ангел

- .... "ще го заключим в огледалото." - и как по-точно възнамеряваше да го направи и това да подейства?
Преди да успея да задам въпросите си които изразяваха съмнението ми заяви че бил сигурен че ще поработи. Дрън дрън. И това никак не ми се нравеше.
Ударът от преди малко явно не ми се отразяваше много добре, тъй като видях нещо което просто не беше възможно. Не само аз, но и Стий гледаше към ангела. Нямаше как той наистина да се бе помръднал. Да обаче последвалите действия ми подсказваха че видяното си е било чистата истина. Затворих за миг очи и когато ги отворих вече се намирах в "скривалището" ни.
- Оххх! Мисля че вече с тази стена си станахме приятелки. Не знам за нея, но аз добре я опознах. От това определено ще ми останат синки.- казах иронично докато се изправях в седнало положение на стола и разтърках внимателно главата си.
- Защо не съм ти казала какво? - попитах троснато. До една известна степен тази проклета статуя вече започваше да ме ядоса и ако Стийв останеше около мен най-вероятно той щеше да го отнесе.

п.п: извинявай че чак сега отговарям ама нали почнахме училище и не ми остава мн време ...

Хаос цареше в главата на Стийв. Още не се беше отърсил от шока от това, което беше направил ангелът. На всичко отгоре имаше чувството, че чува хиляди гласове в главата си. Видения. Това не се беше случвало от много време. За това сега му беше трудно да определи кое е реалност и кое - видение.
Току-що Алексиа му беше казала нещо...
-Ти... какво? Защо не ми каза? - почти извика той преди да осъзнае, че това може да не се е случило наистина.
Все пак виденията не биваше да се пренебрегват. Той отърси глава и си пое дълбоко дъх. След това я погледна. Тя изглеждаше объркана.
- Защо не съм ти казала какво? - попита тя.
Стийв не отговори. Дори да се опиташе да й обясни щеше да й е трудно да разбере. Вместо това попита:
-Ти човек ли си?

Аз си бях ударила главата , но явно и на Стийв му се отразяваше. Държеше се странно.
-Да! отговорих моментално на въпроса му, сякаш това беше единствения възможен отговор и нямаше никакъв смисъл да ме пита това. - Ъмм ... може би .... всъщност не. И ще отговоря на следващият ти въпрос. Аз съм демон. - добавих миг по-късно.
Беше ми ясно че и той не е обикновен човек, така че нямаше смисъл да крия същността си. Пък и в момента имахме къде къде по-големи проблеми от това кой какъв е и едва ли щеше да подлежи на обсъждане.
-Ами ти какво си? Не си прави труда да казваш че си просто човек. Знаеш много повече от обикновените хора, пък и си по-бърз от тях.
Не знаех дали изобщо ме слуша, защото имаше малко объркан вид. Текущата ситуация не му се отразяваше добре. Да си призная на мен също.

Демон... Стийв още чуваше ехото от думите й. Това не беше добре. Осъзна, че беше направил голяма грешка като я беше помолил да остане.
-Ами ти какво си? Не си прави труда да казваш че си просто човек. Знаеш много повече от обикновените хора, пък и си по-бърз от тях.
-Върколак. - каза той тихо.
Преди да й даде шанс да каже каквото и да било Стийв продължи с по-силен глас.
-Имаме проблем... Аз... Трябваше да ми кажеш, че не си човек. Но вината не е твоя... - говореше несвързано докато се опитваше да измисли как да се измъкнат от кашата.
После реши, че ще е добре да й каже какво става.
-Виж... Когато те помолих да останеш и да ми помогнеш и после когато те накарах да се изправиш срещу онова чудовище отвън не знаех, че си демон... ужасно съжалявам. - той се доближи да нея сякаш се боеше някой да не ги чуе. Виж...-каза той тихо. - Ти си много по-силна от колкото предполагах. Това те поставя в огромна опасност. Трябва да намерим изход от тук веднага... Не можеш да останеш. Миналия път... - той млъкна.
Хвърляйки притеснени погледи към металната врата Стийв се зае да оглежда стените за някакво скрито прозорче. Стаята беше пълна с всякакви кутии и боклуци.

Беше ми малко трудно да го разбера какво ми говори. трябваше ми концентрация за да успея да следя мислите му. Това се дължеше или на факта е преди малко се бях ударила и още не бях на себе си или той наистина говореше несвързано.
Брейй той бил върколак ....
- Чакай малко! С какво по-точно си виновен като не съм ти казала какво съм? И какво общо има демонската ми страна с това нещо отвън? Повярвай ми имам много различия с това отвън. И се понасям с ангелите точно толкова колкото котка и куче могат да се търпят. Точно! По-силна съм отколкото си мислиш и мога да се справя с това нещо отвън. - казах и станах от стола. да обаче краката ми не мислеха като мен и отново седнах.
- Добре де, първо може и да си поседя тук още малко. - въздъхнах. май щеше да е по-добре ако наистина се махнем от тук час по-скоро. Нямах страх от тесни пространства, но усещах че мога да получа клаустрофобия ако остана още тук. - Е, Стийв кажи ми че си измислих как да се измъкнем.

Стийв крачеше напред назад. Трябваше да се махнат веднага, това беше ясно. Но как? Нямаше прозорци, а единствената врата водеше обратно към градината. Не можеха да останат дълго. Не можеха и да си тръгнат. Нямаше изход. Бяха в капан.
Освен това Алексиа очакваше обяснение. Проблемът беше че не знаеше как да опише какво щеше да стане. Реши поне да опита.
-Виж... ти наистина имаш повече сила от колкото предполагах. В момента, обаче това не е предимство.-Стийв замълча за момент.-Силата е енергия, а точно това търси ангела. Това е като да се опитваш да угасиш огън с огън. Нищо добро няма да излезе ако се изправиш срещу ангела... Ти си демон. -Стийв хвърли бегъл поглед към екраните на стената. Не толкова защото искаше да види ангела, а по-скоро за да избегне погледа на момичето.-Може да не ти харесва но си свързана с това нещо отвън повече от колкото...
Точно преди да обърне глава забеляза нещо.
-Алексия...
Преди да кайе още нещо вратата падна с трясък на пода. Стийв инстинктивно застана пред Алексиа, но ангела го запрати към отсрещната стена.
Вече нямаше преграда между момичето и ангела. Стийв опита да стане но едва успя да помръдне . Беше затрупан под многото непотребни кашони и боклуци натрупани в ъгъла.
Алексиа не мърдаше. Може би беше обездвижена или хипнотизирана - трудно бе да се каже, но стоеше до ангела без дори да мига. Статуята отново се раздвижи и докосна момичето. Стискаше тялото ѝ в камените си ръце, а през това време започна малко по малко да се разпада.
Какво ставаше тук?
Стийв стан и опита да изтръгне Алексиа от ръцете на ангела, но нещо му пречеше. Той не можеше дори да я докосне.
Алексиа продължаваше да стои неподвижна, а ангела от каменна статуя се превърна в... Сѝтийв не можеше да повярва на очите си! Пред него стоеше Алексиа и едно точно нейно копие. Същите дрехи лице коса...
Ангела пусна ръката на момичето.

Чудех се дали Стийв беше на сее си. Говореше всякакви неща, а от време на време ми се губеше и смисъла им. Приемаше това с ангела прекалено навътре. От една страна беше и малко забавно.
- Нито ми харесва нито пък вярвам, че съм свързана с ..... - точно преди да довърша изречението си чух шум.
И двамата със Стийв погледнахме към вратата която, меко казано, се отвори с трясък и на нея стоеше онази каменна статуя, заради която два три дена щях да се разхождам с няколко синки по тялото си. Явно по инстинкт за съхранение върколакът застана пред мен, но бързо беше отпратен към стената. Знаех си че този ангел обича да сближава хората със стените!
Аз вместо да направя нещо , за да защитя себе си или Стийв , просто си стоях на мястото. Виждах точно какво се случа пред мен, само където не можех да помръдна... а и донякъде не исках. Чудовището дойде при мен и ме хвана. Усещах че става нещо, само където не знаех какво. Видях как статуята се превърна в мен и след като ме пусна се строполих на земята.... надявах се всичко това да е било сън и когато се събудя да съм някъде другаде, но не и тук.

Момичето падна на земята. Падна и защитната бариера отделяща я от Стийв, който с усилие успя да я повдигне и да я хване през кръста и заедно с нея да се измъкне от скривалището, което вече не беше безопасно.
За броени секунди се озоваха в другия край на градината. Там Стийв остави Алексиа на земята и се опита та я събуди.
Момичето бавно отвори очи. Личеше си че беше изтощена и объркана.
-Какво стана? - попита тя тихо.
-Ангела току-що промени формата си. Превърна се в теб... не знам как го направи. Но използва твоята сила срещу нас. Установи връзка.
Стийв се огледа. Колко ли време щеше да отнеме на ангела да ги намери?

Строполих се на земята и всичко изчезна. Цялата история с ангела, Стийв, дори болката от преди малко която усещах в главата си, изчезнаха. Нямаше и следа от тях всичко беше спокойно и на така както трябва да бъде....
Обаче този кратък миг на "спокойствие" бързо отмина.
Едвам едвам отворих очите си когато някой се опита да ме събуди и неприятната истина отново ме връхлетя. Усещах клепачите си толкова натежали, че сама се учудих как имам силите да се задържа будна.
- Какво стана? - прошепнах едва чуто.
Думите му обаче минаха през едно и излязоха през другото. Нямах си и на идея какво беше казал, но бях сигурна, че не беше нещо хубаво.
- Стийв ... изведи ме от тук ... моля те Стийв ... трябва да се махна от това място ... - не бях сигурна дали въобще разбира какво казваш, защото аз самата не бях убедена какво точно излиза от устата ми.
Единственото което знаех в момента, бе че трябва да съм някъде другаде и имах чувството че главата ми ще се пръсне от болка. Усещах как ангелът .... или моето второ "аз" се приближава, а с това и болката се усилваше все повече и повече...

Нямаше две мнения по този въпрос. Трябваше да се махнат възможно най-бързо от това място. Но къде можеха да отидат?
Стийв отново се огледа.
Без да казва нищо помогна на Алексиа да се изправи. Тя едва се държеше на крака. Стийв отново огледа мястото. Къде се намираха? След малко се сети. Намираха се точно до стената която Стийв беше прескочил преди малко за да стигне до изоставената къща отсреща. Само ако можеха да минат от другата страна..
-Мислиш ли че ще можеш да...
Ако се беше обърнал секунда по-късно двамата с Алексиа щяха да станат на пепел. Успя да избута момичето точно преди силата на ангела да се стовари върху тях под формата на силово поле. Стийв се изправи точно навреме за да види как то едва не разруши стената.
-Само това ли можеш??-извика той като застана отново пред ангела.
Видя лицето на Алексиа изкривено от ярост. Това беше най-глупавото нещо, което беше правил, но вярваше че ще проработи. Приведе се напред, готов да отскочи встрани при следващото силово поле. Не му се наложи да чака дълго време. Този път, обаче се измъкна на косъм.
Още преди да се изправи, обаче ангела с викове се хвърли срещу него. Стийв опита да се измъкне. Това момиче беше много по-силно от колкото изглеждаше! Все пак успя да се измъкне. Сега беше негов ред да обвие ръце около врата ѝ. С рязко движение я запрати към стената, която едва се държеше. Прокара ръка през косата си и огледа двете момичета, които лежаха в безсъзнание на земята.
Наведе се и взе един камък от земята. Подхвърли го един-два пъти в ръката си и запрати и него към стената с все сила. Тухления зид пропадна така сякаш беше направен от дървени кубчета. Отвора не беше много голям, но достатъчен за да преминат през него.
Стийв отново вдигна Алексиа на ръце.
Постави я внимателно на леглото в една от стаите. Беше натрупал всякакви предмети пред жратата и прозорците, така че никой не можеше да влезе.

Ако не беше Стийв вече сто пъти да съм се свлякла на земята. Мразех се заради това че се нуждаех от нечия чужда помощ, но късно щях да угаждам на егото си. Сега единственото важно бе да се измъкнем от тази каша в която може би аз ни забърках и да възстановя обратно силите си. Без тях меко казано се чувствах като гол охлюв. както и да е , тъкмо щях да попитам Стийв да не би да е полудял, та да очаква да прескоча стената към която се насочвахме ... бавно., когато изведнъж ме бутна на страни и чух силен шум.
Така и не успях да разбера какво ще последва , защото днес ми вървеше на падания и отново си ударих главата. Като се свестих се намирах върху някакво легло в една доста занемарена стая. Изправих се в седнало положение и чак тогава осъзнах че това е лоша идея. болката мигновено се настани в главата ми. огледах се и видях момчето да седи на един стол в доста напрегната позиция и замислено изражение.
- Какво се случи преди малко? - попитах и май го треснах, съдейки по начина по който подскочи като чу гласа ми.
Вече се чувствах малко по-добре и може би щяхме да можем да се измъкнем ... невредими.

-Виж аз... Мисля че ни спечелих малко време. - мъжът погледна нервно към прозореца, което беше безсмислено при положение, че беше закован с дъски.
Едва стоеше на едно място. Беше нервен. Имаше чувството, че трепери като малко момиче. "Стегни се!"-каза си, ставайки от стола. Направи няколко нервни крачки из стаята и погледна Аликсия.
-Как си?-попита, макар да се сещаше какъв може да е отговорът.
-Държа се.-каза момичето.
Стийв седна на леглото до нея. В очите й четеше същия въпрос, който си задаваше от много време - Какво щяха да правят?
Чувстваше се длъжен да й отговори, но сам не беше сигурен какво да каже.
-Алексия...-започна той, като се доближи до нея, така че очите му да са на едно ниво с нейните.-Погледни ме.
Току-що се беше сетил за нещо, което й беше казал преди малко. Още когато бяха в стаята с охранителните камери.
"използва твоята сила срещу нас. Установи връзка."
Разбра, че това неясно обяснение, което беше дал на Алексия беше ключът им. Тогава не беше осъзнал напълно значението на думите си.
"Установи връзка...използва твоята сила срещу нас..."
Не можеха ли и те да направят същото?
Алексия така и на спираше да го гледаше, както и той нея.
-Предварително се извинявам за това.-каза той тихо, почти немощно.
Без да прекъсва очния контакт, Стийв протегна едната си ръка до другия край на леглото и стисна китките на момичето.
В очите й четеше объркване. Прошепна нещо едва чуто. Усети как ръцете й се отпускат малко по малко. Очите й, обаче, продължаваха да гледат към него. Постепенно цялото й тяло се отпусна. Стийв, обаче дори за миг не отпусна хватката си, защото знаеше какво ще последва.
Спря да шепне. Остави трите секунди тишина да се спуснат между тях и след това изрече три думи. Бързо и отсечено. Три думи, които беше научил преди три години, но все още си спомняше ясно сякаш беше вчера. Стар спомен. Болезнен.
Стийв не си позволи да се разсейва. Нямаше и много време за това, защото заклинанието имаше почти незабавен ефект. Усети нервния импулс, преминал по тялото на момичето. Това беше последвано от гърчове, до един момент, в който Стийв усети, че макар да беше впрегнал всичката си сила той не можеше да я задържи.Усети силата й. Силата на ангела.
-Devide! - извика той.
Усети как съпротивата на момичето намалява, докато всичко не се върна както си беше от начало. Отпусна леко китките й.
За втори път остави тишината да се спусне между тях.
-Алексия-прошепна след малко.
Момичето отвори очи.
...
Когато тя се посъвзе - а това не отне много време - Стийв й обясни какво беше направил преди малко.
-Помниш ли какво ти казах преди известно време... когато ангела се превърна в теб? Той установи връзка. Исках да знам дали можем да я използваме...-отново тишина. Никой не каза нищо. Стийв не знаеше дали Алексия му се сърди. "Разбира се, кой не бе се разсърдил!?"
-Трябваше да използвам телепатия...Аз... Съжалявам, че не те предупредих, но не знаех как ще реагираш... В интерес на истината това не е едно от най-приятните заклинания.
Той отново седна на леглото до нея, но този път на известно разстояние.
-Но мисля... Че имаме план.

Той наистина ли ме попита как съм ?!? Умирах си от удоволствие че съм хваната в капан от някакъв си противен ангел, който на всичкото отгоре сега изгледаше точно като мен, заради което нямах и капка сили за да мога да отида и да му сритам мижавия , но да си призная хубав задник, все пак не всеки можеше да се похвали че се е преборил със себе си, а той ме питаше как съм ..... Вътре в мен емоциите бушуваха, но знаех че той няма никаква вина. Всъщност ако не се беше озовал там до онази статуя вероятно сега нямаше да съм тук или където и да било на земята. Щях да се намирам на някое много по-ужасяващо място.
-Държа се. - отговорих тихо, като пропъдих собствените си мисли надалеч.
Сега единственото важно бе да измислим начин да се измъкнем от тази конфузна ситуация. Когато седна до мен и погледите ни се срещаха, в очите му видях това което измъчваше и мен. Изведнъж ми се извини за нещо и тъкмо щях да го попитам да не би да е полудял и ако не е забелязал че имаме по-големи проблеми от това да ми се извинява без причини, когато хвана китките ми.
Започнах инстинктивно да се дърпам, докато Стийв шепнеше нещо което в момента не можех да разбера. Усетих как нещо в мен започна да се надига. Нещо което бе запратено много дълбоко в душата ми и което не бих искала да се пробужда. Всъщност не знаех, че това дори е възможно. Последва ужасна болка. Този ден нямаше ли край? Знам че бях сторила ужасни неща и понякога на невинни хора, но всичко трябваше да ми се връща за един ден ли?
Най-накрая гърчовете спряха ... всичко вече беше утихнало. Само, че онова старо, до болка познато жужене се появи, по-слабо от преди , но все пак се беше завърнало. Отворих очи и пред мен беше Стийв. Не можех да повярвам че направи това и дори започна да се оправдава за действията си.
- Не е било от най-приятни заклинания? Ти съжаляваш? Имаш ли си дори и най-малка представа, какво по дяволите направи току що? - казах с малко по-силен глас. Имаше късмет, че не беше до мен в този момент.
И тогава всичко в мен кипна. Станах от кревата и тъй като не беше добра идея да изкарвам гнева си върху него, го направих върху масата в другия край на стаята. Удари се в стената и след това падна на парчета на пода. Все още дишах учестено и се изненадах от силата която се появи в мен. Седнах отново на леглото.
- Знаеш ли какво направи току що, Стийв? - попитах немощно. Емоциите в мен бушуваха още по-силно от преди малко , настроенията ми се сменяха със всяка изминала секунда и за първи път се почуствах изгубена, несигурна и уплашена от света ... и от самата себе си.

п.п ужасно извинявай за огромното закъснение ...

Стийв просто стоеше на стола и гледаше Аликсия. Гледаше я как стана от леглото и си изкара яда на масата, която сега беше на трески в края на стаята. Това момиче имаше невероятна сила. Стийв осъзнаваше, че може би за първи път виждаше част от истинската Алексия. Eмоциите, които оставаха прикрити. И тази сила. Стийв проявяваше интерес към другите видове, като вампири, демони, магьосници, но той винаги е бел чисто научен. Сега, обаче, беше различно. Имаше нещо различно в това момиче Нещо тайно, скрито. Нещо, което може би скоро щеше да излезе наяве.
Дали това не беше причината за случилото се преди малко.
Изведнъж както се беше появила, енергията на Алексия сякаш се изпари. Или може би тази непозната нейна сила отново се скри там от където беше дошла. Стийв не знаеше. Просто продължи да гледа момичето, когато тя обърна глава към него и каза.
-Знаеш ли какво направи току-що Стийв?
Като преподавател по навик беше готов да отвори уста и да обясни за действието на заклинанието, което беше приложил преди малко. Да й обясни, че се е опитал да установи еднопосочна връзка с ангела и да разбере дали може да я използва срещу него. По същия начин по който чудовището черпеше сили от Алексия тя мажеше да си ги вземе обратно. За това беше решил, че си струва да опита.
Въпреки това се спря да изрече всичко това на глас. Не само защото щеше да си заслужи шамар задето я беше използвал като опитна мишка, но и защото нещо в погледа на момичето му подсказваше, че тя крие нещо, за което той не подозира.
Спомни си изблика й на гняв преди малко. Разбира се, всеки би е ядосал ако направеха с него, това, което Стийв направи с Алексия, но малко хора можеха да превърнат маса в миниатюрни тресчици само с един удар в стената. Алексия, разбира се беше много по-силна от другите хора. И все пак Стийв не можеше да пренебрегне вибрациите, които беше усетил чак в другия край на стаята.
И тогава осъзна, че това момиче крие много повече от колкото той си мисли. Много повече пластове. Още много неразкрити тайни, които можеха да се окажат опасни както за него така и за нея. Стийв не обичаше да поема големи рискове. А този беше прекалено голям. И въпреки това не можеше да и каже да си върви у дома.
Стийв я погледна. Не каза нищо. Не й зададе никакъв въпрос. Не искаше да я ограничава. Нека му каже това, което иска.