Статуята на плачещия ангел

Под сянката, която хвърляха огромните корони на дърветата се криеше малък парк. Мястото беше тихо и усамотено. Макар тук рядко да идваха хора всичко беше добре поддържано. Тесни пътечки криволичеха между цветните градини. Тук там малки пейки се криеха зад розовите храсти. Имаше малки фонтани, богато украсени с орнаменти. Недалеч от един от по-големите фонтани имаше статуя. Тя беше висока колкото човек и представляваше жена с ангелски криле, която беше закрила очите си с ръце…сякаш плачеше.
Стийв, обаче знаеше какво всъщност представлява статуята.
Същество по-старо от Вселената, невероятно силно и опасно. Имаше само една единствена слабост - превръщаше се в статуя, щом някой го погледне и си оставаше статуя, докато гледащият го не спре да го гледа, а дори да мигнеше, с нещастника вече беше свършено.
Когато за пръв път я беше видял Стийв се беше уплашил. После, обаче бе разбрал, че дори да не я гледа статуята остава неподвижна. Беше започнал да идва често тук, опитвайки се да разбере, кой и как е успял да улови такова същество и да го държи толкова дълго в капана му.
Не беше възможно! Всяко живо същество след време щеше да извърне поглед или поне да мигне. Нямаше начин някой да го гледа вечно.
И така Стийв идваше тук и обикаляше около статуята, разглеждаше я-въпреки, че не смееше да я докосва- и се опитваше да разбере защо стои неподвижна. Така и не успя да разбере.
Все пак започна да му харесва да идва тук когато е сам. Днес отново беше тук, скоро обаче, разбра, че този път не е сам.

Стийв подскочи като опарен, когато чу гласа на момичето зад себе си. Обърна се.
Там стоеше красиво момиче, може би осемнадесет или деветнадесетгодишна. Русата й коса спокойно се спускаше по раменете й. Сините й очи гледаха към него.
-Аз просто...мислех, че тук не идва никой.-думите на Стийв прозвучаха по-скоро като оправдание, но не знаеше какво друго да каже.
Момичето се усмихна едва доловимо.
-Колкото до статуята... определено трябва да има публика.Знаеш ли историята на плачещите ангели?

Щом и момчето разбра че съм зад него се обърна. Сега вече се намирахме лице в лице и погледите ни се срещнаха. Огледах го обстойно и след това отново погледите ни се засякоха. Сладък е, но усетих че не е обикновен човек.
-...мислех, че тук не идва никой. - да и аз това си помислих.... Опитах се да сдържа усмивката си въпреки че съм сигурна че поне част от нея се е появила на лицето ми.
Следващите му думи обаче привлякоха вниманието ми. Брейййй плачещите ангели даже са си имали и собствени истории. Сигурно се чувстваха горди с това .
- Не, но ти явно я знаеш, нали? - казах и се отдалечих от статуята като застанах по-близо до непознатия.
Направих едно бавно кръгче около него за да го огледам по-добре. Явно днес ми беше деня да си правя обиколки около разни неща.
- Е... ще я споделиш ли? Ако искаш да я задържиш за себе си, няма проблем. Ще те разбера. - казах уж леко разочаровано.

Стийв се усмихна. Може би заради факта, че наскоро беше преподавал в гимназия, не беше свикнал някой да проявява жив интерес към нещо, което е казал. Това беше една от причините Стийв да не може да й откаже.
-Това са много стари същества...-каза Стийв.
Разказа й накратко за ангелите, като се стараеше историята му да не звучи като извадена от учебник. По време на разказа поглеждаше от време на време към ангела, после към момичето, което не спираше да гледа него.
-...Хранят се с енергия. и всъщност не плачат наистина.-Стийв вече не гледаше статуята, а момичето, което беше застанало още по-близо до него.-Закриват очите си за да не поглеждат една към друга. Ако го направят ще си останат камък завинаги...-Стийв хвърли още един поглед към статуята.-Това тук обаче не е истински ангел.
-Така ли?-попита момичето.
Явно това беше едно от малкото неща, които й направиха впечатление от историята. Стийв отдавна се беше примирил, че е загубил способността си да говори с жени, за това просто продължи с историята.
-Разбира се, направена е от човек. Трябваше ми малко време за да го разбера. Това обяснява защо си остава камък след като извърнеш поглед.
-За това ли идваш тук?-попита момичето.
Стийв кимна.
-Ами ти?
Тя го погледна въпросително.
-Защо си тук днес?

Стийв се усмихна. Може би заради факта, че наскоро беше преподавал в гимназия, не беше свикнал някой да проявява жив интерес към нещо, което е казал. Това беше една от причините Стийв да не може да й откаже.
-Това са много стари същества...-каза Стийв.
Разказа й накратко за ангелите, като се стараеше историята му да не звучи като извадена от учебник. По време на разказа поглеждаше от време на време към ангела, после към момичето, което не спираше да гледа него.
-...Хранят се с енергия. и всъщност не плачат наистина.-Стийв вече не гледаше статуята, а момичето, което беше застанало още по-близо до него.-Закриват очите си за да не поглеждат една към друга. Ако го направят ще си останат камък завинаги...-Стийв хвърли още един поглед към статуята.-Това тук обаче не е истински ангел.
-Така ли?-попита момичето.
Явно това беше едно от малкото неща, които й направиха впечатление от историята. Стийв отдавна се беше примирил, че е загубил способността си да говори с жени, за това просто продължи с историята.
-Разбира се, направена е от човек. Трябваше ми малко време за да го разбера. Това обяснява защо си остава камък след като извърнеш поглед.
-За това ли идваш тук?-попита момичето.
Стийв кимна.
-Ами ти?
Тя го погледна въпросително.
-Защо си тук днес?

Разказа ми историята. Докато говореше ми се стори нервен, ентусиазиран , но нервен. Реших че ще е по-добре да не казвам нищо по-въпроса пък и ми беше интересен разказа му. Изчаках да приключи с него и второто нещо което привлече вниманието ми тази вечер е че ангелът не бил истински.
- Така ли? - попитах изненадано. Бях малко разочарована от този факт.
Статуята била дело на човек .... жалко. Огледах я за пореден път и веднага след това погледнах отново към непознатият младеж пред мен. Беше малко по-възрастен от мен. или поне на външен вид. Следващият му въпрос го очаквах.
Защо съм тук ден?!
Беше ми нужно да обмисля отговора и да го формулирам така че да прозвучи подходящо и смислено.
- Тук съм защото ... - започнах да говоря бавно и да подбира внимателно думите си - .... обичам късните разходки и ако трябва да сме честни този " паметник" , ако мога така де се изразя, много успешно привлича вниманието към себе си. - избърборих набързо и се усмихнах.

На лицето на Стийв също се появи нещо като усмивка, която обаче, веднага изчезна.
-Даа...привлича внимание...-прорърмори Стийв .-Други, обаче предпочитат да си останат скрити.
Погледът му вече не се местеше от статуята към момичето и обратно. Мъжът не стваляше очи от нещо зад рамото на момичето. Нещо скрито достатъчно добре, за да не го забележи по-рано, когато вниманието му беше привлечено от статуята. Близо до големия фонтан, скрито в храстите. Неподвижно... Застинало в очакване.
Стийв изтръпна.
Момичето явно беше забелязало, че той се държи странно. Попита го какво има. Без дори да мига с едната си ръка той обгърна раменете й и я придърпа към себе си. След това й даде знак да се обърне, без да се отдалечава от него.
-Нали искаше да видиш истински ангел?-прочепна той едва чуто.-Има един пред теб.
Дори от разстояние си личеше, че статуята е изработена толкова прецизтно, че нямаше как да е направена от човек. Дългата й тога, крилата - всичко беше идентично със статуята до която стояха те двамата. С изключение на това, че позата беше различна. Стийв я беше погледнал няколко пъти преди да се увери, че е истинска. Всеки път щом я погледнеше статуята беше застанала по различен начин.Този път едната ръка закриваше едното й око, а другата стоеше малко по-надолу и така откриваше другото, което според Стийв гледаше точно тях. Плячката.
Сега след като вече го бяха разкрили ангелът явно нямаше да изпусне шанса си да нападне.
Двамата продължаваха да стоят неподвижно без да свалят поглед от статуята.

Стийв усети как нервният смях се изплъзна от устата му.
-Енергия...Нали разбираш извличат я от съществата. А този ангел явно ни намира за интересни.-това не бяха най-успокояващите думи на света.-Само не мигай, моля те. - каза Стийв малко по-късно. - Става ли?
Момичето кимна.
Трябваше му малко време за да огледа мястото. Трябваше да се скрият някъде и да обмислят какво ще правят по-нататък. Очите му отчаяно търсеха сграда или врата някъде наблизо, но не откриваше нищо.
-Не отделяш очи от него нали?-попита той.
Обърна се. Намираха се близо до каменна стена, която едва се виждаше от растенията. Вече беше започнал да се отчайва, когато видя една червена врата само на няколко метра от тях двамата.
-Мисля, че повече няма да...-чу гласа на момичето и се обърна възможно най-бързо.
Едва се сдържа да не отскочи назад, когато се обърна. Секунда по-късно чу писъка на момичето.
За по-малко от секунда ангелът се беше озовал точно до тях с ръце разперени така сякаш всеки момент щяха да ги сграбчат и лице с черти като на див звяр.
-Спокойно.-прошепна той, усещайки дълбокото дишане, на момичето до себе си.
Не отделяше очи от ангела.
-Видях врата наблизо.-каза той.
Все така прегърнал момичето тръгна бавно назад, докато не усети как гърбът му се опира в стената отзад. Бавно и без да отделя очи от ангела той тръгна към вратата. Надяваше се да стигнат по-бързо.
След няколко крачки усети вратата зад себе си.
-Влез.-каза на момичето.
Статуята почти беше скрита зад едно дърво, а и Стийв не беше сигурен колко още ще издържи без да мига, за това се вмъкна бързо в стаята и затвори вратата.
Огледа помещението. Беше малка стая пълна с екрани, които показваха различни места от градината. Нямаше представа, че тук имаше камери...Е, поне можеха да наблюдават ангела.

- Оу! - някак си не бях чак толкова изненадана, че се хранят с енергия.
Все пак това си бяха ангели, па макар и плачещи. Всички бях еднакви. Винаги искаха да вземат нещо от другите. Независимо дали им е нужно или не. Е точно в момента физиономията на това ангелче не беше особено приятелска. Или не бе ял от доста време, или обичаше да си похапва.
- Мхм. - кимнах с глава когато дружката ми ми каза да не мигам. Това нямаше да е проблем за мен.
Поне така си мислех.
Е така или иначе мигнах и следващото което видях бе ангелът пред лицето ми с високо вдигнати ръце. Изпищях. След тази гледка още по-малко щяха да ме обедът, че ангелите били добри и хубави същества. До тук с тези небивалици. Момчето с което така и не успях да се запозная и поведе към някаква врата. Така и не знаех с какво ще ни помогне, но не мислех да споря . Озовахме се в нещо което беше като наблюдателен център. Не беше особено голяма стая. Огледах я и накрая казах.
- Между другото аз съм Алексиа. - усмихнах се на младежът.

Усмивката ѝ беше едно от малкото хубави неща, които Стийв беше виждал от доста време насам.За един кратък момент му вдъхна увереност, че мойе и да се измъкнат от тази ситуация. Той също се усмихна.
-Аз съм Стийв.-каза той.
Двамата помълчаха малко. Имаха нужда да си поемат дъх и да обмислят какво щяха да правят по-нататък. Какво щяха да правят?...
Стийв огледа всички екрани. Ангелът го нямаше никъде. Дали някъде в тази стая нямаше заден вход, някъде от където могат да избягат? В този момент осъзна нещо. Не можеха просто да избягат. Дори да успееха да го направят ангелът отново щеше да е заплаха и не само за тях двамата... Стийв и Алексиа бяха само началото на един огромен пир. Трябваше да се справят с ангела.
Напрегна се и опита да измисли нещо, но за нищо не се сещаше.
Отново вдигна поглед към Алексиа.

- Е приятно ми е да се запознаем Стийв. - казах след като чух името му.
Огледах се още малко из помещението и най-накрая седнах на един стол който бе оставен до стената. Не бях много сигурна нито какво се случи преди малко навън, нито какво ще последва. Но така или иначе не възнамерявах да се срещам отново с този ангел. Беше ми адски антипатичен.
В стаята се проточи тишина. никой от двамата не каза нищо повече. Започнах да оглеждам маникюра си и се чудех как да се измъкнем от тук. Нямахме особено голям списък от който да избираме. Всъщност въобще нямахме такъв. Подпрях главата си на стената и затворих за миг очи. Не лед дълго обаче усетих как Стийв ме гледа. Вдигнах глава и погледнах към него.
-Какво ? - попитах го.
Това негово изражение хич не ме надъхваше особено много. Явно бе измислил нещо , а бях сигурна че няма да ми се хареса.
- някакви идеи как да се измъкнем от това нещо ?

Стийв кимна и показа на момичето един от екраните.
Хубавото на тази градина беше, че беше заобиколена от няколко сгради. За техен късмет всички те бяха изоставени.
Стийв туко-що беше открил начин да проникне в една от тях. На черно-белия екран в десния долен ъгъл ясно се различаваше прозорец, закрит от клоните на дърветата и храстите, които растяха наблизо.
С малко късмет щеше да се промъкне вътре, да вземе това, което му трябва и да се върне без ангелът да го хване. За целта, обаче някой трябваше да привлече вниманието на чудовището отвън.
Стийв обясни планът на Алексиа . Когато приключи тя не изглеждаше особено въодушевена .

Изслушах плана който беше измислил Стийв с надеждата да е нещо разумно и по възможност да не включва никакъв контакт с нещото отвън. Естествено беше точно обратното. Той наистина ли искаше да направим това ?!?!
- Съжалявам, Стийв, но не може ли просто да избягаме? Ще намерим начин да се измъкнем от тук, без ангелът дори да забележи. И когато осъзнае че няма от кого да си похапне, няма дори да знае от къде му е дошло. Ще разбере че ако остане тук ще си умре от глад и няма да има друг избор и ще се върне там от където е дошло.
Започнах да изказвам някои идеи които ми идваха на момента в главата и да се разхождам из помещението. Завърши така сякаш разказвах приказка с щастлив край и се усмихнах ентусиазиращо . Всъщност просто блъфирах, но не исках да си призная.
- Наистина, не може ли да измислим нещо друго? - попитах леко отчаяно.

"И когато осъзнае че няма от кого да си похапне, няма дори да знае от къде му е дошло."
Стийв се засмя горчиво. Изслуша сценариите, които момичето изреждаше и когато тя се обърна към него с поглед пълен с надежда, че няма да се наложи да се срещат отново със съществото навън, той я погледна със съчувствие. Хората винаги бяха пълни с надежда - това беше нещо, което беше забравил. Сега, като гледаше това момиче пред себе си се чувстваше много зле заради това, което я караше да прави. Тя беше млада, жизнерадостна и сигурно никога не беше преминавала през проблеми, през каквито беше преминавал той. Обикновено момиче, което не беше изпитвало трудностите, през които те превеждаше магията.
Стийв се чувстваше виновен, задето я кара да се забърква в проблеми. Но знаеше, че не може да се справи с това сам, а няма към кой друг да се обърне за помощ.
Все така гледайки Алексиа, той каза тихо:
-Много бих искал да направим нещо друго. Чувствам се ужасно, задето искам от теб нещо такова. ... Но не можем просто да избягаме. Това не решава проблема.-не беше сигурен дали тя го разбира, за това допълни.-Ако ние не пострадаме, ще бъде някой друг. Не сме първите му жертви ... и ако не направим нещо със сигурност няма да сме последните.
Хвърли притеснен поглед към екраните. Времето им изтичаше.
- Виж... тези същества не се отказват. Дори да избягаме той може да направи същото. След това ще тръгне из града и ще има много повече жертви. Докато сме тук нещо го задържа тук. Не знам какво толкова е намерил у нас, но явно сме му привлекли вниманието. Ако си тръгнем, няма да има нещо, което да го задържа далеч от хората.
Чу шум отвън. Вцепени се. Надяваше се да е някоя птица или вятъра.
- Можеш ли да живееш с мисълта, че толкова хора могат да пострадат, само защото ние сме избягали? Ако искаш можеш да тръгваш, но аз няма да дойда с теб...-отново мълчание.-Знам, че не мога да те моля за това, но няма да мога да се справя сам.

Мм да. Определено със Стийв не бяхме на едно мнение. Като се замисля рядко се случваше да съм на едно мнение с когото и да било. Изслушах речта му, но не й обръщах кой знае колко голямо внимание. Ако трябваше да съм честна не ме интересуваше колко точно хора ще пострадат заради плачещия ангел, който се мотаеше навън и колко дори няма да разберат за него. Това си беше техен проблем. Не ги харесвах кой знае колко повече от ангелите.
- Оо да! Мога. - отговори на въпроса му.
Всъщност вече живеех с тази мисъл от много отдавна, но това реших да запазя за себе си. Също така можех и да си тръгна и да го оставя.Просто мисълта че ще остане да се бори с нещото отвън дори и да е сам не ми харесваше. Щях да се чувствам гузно ако нещо лошо му се случеше и то по моя вина. Изведнъж се ядосах на себе си. Въздъхнах дълбоко и го погледнах право в очите.
- Добре! И какво по-точно очакваш от мен да направя?

-На-наистина ли?-Стийв се учуди, че тя се съгласи.
Ако съдеше по изражението й, това, което щяха да направят никак не й харесваше. Нито пък на Стийв, но нямаха друг избор.
-Добре тогава...Не искам от теб да правиш нещо по-различно, от това, което правеше преди малко. Просто трябва да излезем и да намерим ангела...Или да го оставим той да ни намери.
Стийв хвърли още един поглед на екрана на стената. Знаеше къде се намираше постройката, но не можеше да прецени на какво разстояние е от тях.
-Сигурно ще ми отнеме няколко секунди да отида до там и да се върна.
Понякога да си върколак има и хубави страни. Стийв беше бърз, толкова, че понякога изненадваше самия себе си. Щеше да се върне преди Алексиа да мигне... Или поне се надяваше да стане така.
- През това време, ти просто не трябва да отделяш поглед от ангела.-каза Стийв.
Звучеше толкова просто като го обясняваше.

Не сметнах че е нужно да отговарям на въпроса му. Просто завъртях очи.Колкото по-бързо свършехме с ангела толкова по-добре. изслушах набързо плана му. щеше да рискува живота си за хората, а те дори нямаше да подозират за това. Колко наивни бяха ... поти колкото ангелите.
- Добре. Нека да действаме, защото повярвай ми не мисля да стоя в тази стая за наблюдения цялата нощ. - казах решително и срещнах погледа му.
- Не се притеснявай за ангела, аз ще се погрижа за него. Ти отиди до онази сграда и ... направи това което трябва. - така и не ми стана особено ясно за какво трябваше да отиде до сградата, но реших да не питам повече.
Излязохме и двамата от стаята и веднага се огледахме във всички посоки. Нямаше и следа от плачещото нещо. Нямаше дои и хора. Беше съвсем спокойно. Дадох му знак с ръка да тръгва, а аз се запътих към истинската статуя с надежда да намеря ангела. Е така и стана. Беше ми малко трудно, но го открих. Явно бе доловил присъствието ми, защото тъкмо се канеше да се обърне когато го видях. Все едно гледах статуята в профил. Бяха почти едно към едно. Добре ... сега единствено трябваше да го наблюдавам без да откъсвам поглед. Нищо сложно. Поне така си мислех. Чу някакъв шум между дърветата и по инстинкт бързо се обърнах натам. Това беше грешка. Ангелът явно усети че го грози някаква заплаха веднага след като преместих погледа си от него ме запрати към каменната стена зад която се намираше стаята с камерите. До тук с лесната задача. усещах как съществото поглъща енергията ми и се надявах Стийв да се върне възможно най бързо.

Стийв ненавиждаше всичко, свързано с факта, че е върколак. И въпреки това, не можеше да отрече, че обожава умението си да се движи много бързо. Обичаше да бяга и често това му помагаше да се освободи от напрежението. Но не и сега. Сега единственото нещо в главата му беше паниката.
За нула време прекоси парка и прескочи стената. Озова се в задния двор на къщата. Дори не си направи труда да провери дали вратата е заключена. След един силен ритник вратата падна, а Стийв влезе в къщата. Набързо огледа стаята: разкъсани завеси, прашни мебели... нищо, което да му свърши работа. А какаово му трябваше ли? Отговорът беше страшно прост - При проклятия, при които очния контакт играе важна роля, плоските отразяващи повърхности винаги вършат добра работа. Накратко трябваше му огледало.
Идеята му хрумна, когато се бяха озовали в наблюдателната зала. Помисли си, че можеха да използват камерите, но те не бяха сигурно средство, за разлика от огледалата. Беше научил това, преди няколко години, когато в едно село беше станал свидетел на това как група експерти залавят базилиск - огромна змия със смъртоносен поглед.
Стийв се качи на горния етаж за да провери горните стаи. За щастие първата стая беше банята и там намери огледало. От долния етаж се чу шум, но Стийв не му обърна внимание.

Стийв шепнеше заклинание, като в същото време изписваше рунически знаци по огледалото. Или пони си опитваше. Ръката му трепереше. Огледалото не беше особено голямо, но щеше да свърши работа.
Приключи малко по-бавно от колкото беше предполагал, а дори не знаеше дали се е получило. Изправи се и внимателно постави огледалото на умивалника. След това го удари с всичка сила.
-Мамка му!!
През ръката на Стийв беше преминал малък електрически заряд, който беше способен да зашемети обикновен човек. Погледна ръката си, която кървеше. На лицето му се разля крива усмивка защото заклинанието беше проработило.
Добре...сега остава само да стигне до градината. Нямаше да е трудно.
До ушите му достигна вик.
-Стийв!?!
По навик обърна глава към мястото от което беше чул гласът на Алексиа. Миг по-късно нещо го повали на земята. Усети как нечии нокти се опитват да одерат лицето му и как нечии остри зъби се впиват в плътта му. Веднага щом осъзна какво става Стийв се откъсна от лапите на малкото същество, което току що го беше нападнало. Само това липсваше сега!
Съществото веднага се изправи и отново се хвърли към Стийв. Не беше високо нито пък много силно. Единственото му предимство бяха зъбите и ноктите, които не му помогнаха особено когато Стийв го запрати към стената.
Стийв нямаше време нито желание да се разправя с тези вредители, за това грабна огледалото и след миг вече беше в задния двор. Прескочи оградата.

-Какво става тук!?!
Завари ангелът надвесен над Алексиа, готов да погълне жертвата си, с широко отворената си паст.

Дишах учестено, но нямах никакво намерение да откъсвам поглед от чудовището пред мен. Не и този път. Колкото повече време минава толкова по -удобно започвах да се чувствам така един вид заклещена на земята от това пред мен.
Чудех се как да се измъкна от създалата се ситуация и като намеря Стийв какво да правя. Да го питам защо така подло ме остави или направо да си му го върна, да го убия бързо и безболезнено или да го взема с мен в ада и да го оставя да се пече на бавен огън ....
-Какво става тук!?!- не можех да повярвам на ушите с. Та това той ли беше ?
- Какво става ли/ Ами нека просто да кажа, че с ангела решихме да се поопознаем малко. Почти съм сигурна е ще си станем и приятели! Но най-вероятно в някой друг живот.... -казах като много лесно можеше да се усети иронията в гласа ми. Не смеех да преместя поглед от нещото, въпреки че дружката ми вече бе тук.
- Е ти намерили как да спрем това, или само си загубихме времето и минаваме на моя план направо да избягаме?

Стийв обясни бързо какво беше направил.
-Накратко, ще го "заключим" в огледалото.
Когато погледна изражението на Алексиа, Стийв беше сигурен, че ще чуе "Само това ли?", за това побърза да добави:
-Знам, че не звучи като велик план, но поне съм сигурен, че ще проработи.
Кратко мълчание, по време на което Стийв обмисляше как точно да направят това... Все пак не можеха да държат огледалото пред лицето на ангела завинаги. Усещаше лек електрически импулс от омагьосания предмет преминава по ръката му.
Миг по-късно Стийв видя нещо, за което беше сигурен, че е халюцинация. Статуята помръдна. Той и Алексиа, обаче не бяха откъсвали очи от статуята. Стийв долови леко помръдване в долната устна на статуята и преди да се убеди, че това, което виждаше беше истина Статуята запрати момичето към стената с невероятна сила.
Стийв беше ужасен, но бързо се опомни и като грабна тялото на Алексиа и се скри заедно с нея в старото им убежище. След като бяха в безопасност той искаше да се увери дали тя е в съзнание.
...
Стояха в стаята за наблюдение, като от време на време Стийв проверяваше къде се намира ангелът. Още не можеше да разбере какво беше станал...Обсъди въпроса с Алексиа...
-Ти...какво!?!Защо не ми каза??-гласът му прозвуча много високо в малката стая.