Храмът на Арес

Поредния скучен ден. Точно преди ваканцията гимназията бе решила да направим поход из горите.. преспиване с палатки. Томас,един от най-добрите ми приятели реши да ме убеди да отида с него,защото знаеше,че няма начин да отида някъде с класът ни,за бога бих предпочела Ада от колкото с тях. Всички бяха досадни и леко надменни. Още от рано сутринта се натресе у нас,дори ми подреди багажа. Взе триста и трийсе глупости,като че ли щяхме да ходим в Китай. Предложи и да ме облече,но му разясних,че не е нужно чак такава близост. За около 20 минути бях готова,а след това се събрахме в имението на друг приятел,пийнахме малко текила и уиски и след това отидохме в училището от където тръгнахме за.. горите.
- Надявам се да има някоя река в която да те бутна.. - казах по едно време,гледайки отегчено към Том. Той просто извъртя очи и се усмихна. Когато стигнахме до една поляна с доста дървета,стоварих багажа си и бутнах Том,викайки "Ти гониш!". След това започнах да тичам колкото се може по пъргаво и след известно време бях навлязла доста в гората. Започнах да се оглеждам. Забелязах някакви стари руини,главата ми леко ме заболя,виждайки всички тези лица изобразени там. Тръгнах натам,а сърцето ми биеше лудо. Беше ме и малко страх.. дали не се бях изгубила? след известно време вече бях в храма,всичко и изглеждаше толкова познато,а дори не знаех защо. Когато се обърнах назад,към изхода,сърцето ми едвам не изскочи. Стреснах се от едно момче стоящо на милиметри от мен. п
- За бога! едва не ме уби! - казах малко след,това леко отдръпвайки се от него. Толкова познат ми беше.. може би учеше в гимназията и бе решил,че днес е денят в които трябва да получа инфаркт?
- Кой..кой си ти? - попитах малко след това.

Когато видях меча му,реших ,че е някаква откачалка.. Изгубена откачалка,която искаше да ме убие? Перфектно. Просто невероятно! Само това ми трябваше. Започна да ме нарича с някакво странно име. Атина.. Той да не би да се шегуваше? Хвана раменете ми и ме разтресе. Гледах го с много учуден поглед,а след това погледът ми отново попадна върху меча. избутах го от себе си.
- Ти луд ли си ?! - извиках след това,запътвайки се към изхода. Крачките ми бяха толкова бързи,исках да се махна от това момче,въпреки че.. въпреки че някак си исках и да остана.
- За това мразя такива походи! Разни откачалки те гоят с мечове и бращолевят глупави имена. Том,мамка му ще си платиш. - виках неусетно силно. Тогава момчето за секунди препречи пътя ми,отново изкарвайки ангелите ми. - Виж какво. Не съм никаква Атина. Казвам се Алиенор и определено не искам да се бия с теб.. искам да се върна при скучните си приятели ,за да ги удуша.

Очите ми се наляха със сълзи,щом видях веригите. Разни странни картини започнаха да изскачат в съзнанието ми щом момчето бе започнало да ми говори.
- Махни.. махни веригите! -запелтечих след това,едвам фокусирайки се в думите му. Мятах се на стола,опитвайки се да махна веригите. - Моля те.. махни веригите.. не.. не.. - едвам говорех докато главата ми щеше да се пръсне от в сякаш непознати спомени. - Не.. не си ми брат,лъжеш! - сълзите вече бяха тръгнали,докато се опитвах да махна веригите. Тогава.. тогава всичко стана бяло,болката в главата ми изчезна.. в сякаш всичко си дойде на място. Погледнах Арес.
- Трябваше.. трябваше да ми помогнеш.. защо ме остави в ръцете на Хера толкова векове? Толкова ли ме мразиш? - Все едно гледах чужд живот.. все едно не бях Атина. Вече бях прекалено пречупена,за да бъда една от тях.. - Не.. не съм една от вас.. никой не.. не ме потърси.. аз бях сама долу в недрата на земята толкова векове.. всеки ден тя ме изтезаваше.. - говорех в сякаш хипнотизирано,взирайки се в една точка,като някоя луда.

- Не говори глупости Арес! - троснах се след това и със сила махнах оковите от ръцете си. Дори се учудих от себе си. Всичко ми бе замъглено,но знаех отлично защо татко не ни бе помогнал.
- Точно заради теб не ми помогна! - казах след това. - Как можеше да си мислиш,че собствената ти сестра те мрази?! Ако ти беше окован всички щяха да дойдат да те спасят.. А аз бях онази малка богиня която се бе влюбила в чичо си. - бях забравила,че той не знаеше за това. Въздъхнах. - Точно тогава Посейдон ме разубеди.. каза ми,че ти си мой брат и не е възможно да ме мразиш чак до толкова.. претичах до любимия ни баща,за да го помоля да ти прости,да престане с тези наказания,но той ме обвини в предателство срещу него,а щом откри,че обичам Посейдон,вече съвсем ме отписа. - Застанах точно пред него ,гледайки го право в очите.
- За това точно ти няма да ми казваш ,че не съм направила нищо,защото опитах. Всички богове знаят,че опитах,но твоята омраза към мен ще ти пречи и явно никога няма да разбереш това.

- Аз бих дошла за теб,глупако такъв. Но явно никой друг не би направил същото за мен. - казах с леко раздразнен тон. Погледът ми вървеше след него,следейки всяко негово движение. - Да не мислиш,че обожавам другите богове? Ти си бог на войната също като мен. Ако Афродита не ме бе защитила след раждането ми щях да съм отстранена още като бебе,точно каквото Хера е искала. - погледът ми започна да обхожда помещението. Храмът изглеждаше изключително запазен,явно някой същества все още почитаха моя глупав брат. Вече дори смятах да престана да го убеждавам,че не е сам. Аз бях сама. Той бе сам. явно так и щяха да си останат нещата.
- С едни приятели от гимназията се гонехме,изгубих се и когато видях храмът почувствах,че мястото ми е тук,почувствах някакво спокойствие докато се приближавах,каква ирония нали? - Отново се запътих към изхода. Явно не му бях нужна за нищо. Пък и най-много да ми демонстрира още повече колко ме мрази.
- Връщам се при тях.. няма какво повече да правя тук.

На моменти,признавах си наистина ме дразнеше,а в други ми допадаше страшно много. Гледах го с поглед тип "Само това ли можеш,красавецо?". Бе ми изключително интересен,когато се опитваше да не бъде груб,отлично знаех,че това му е в кръвта за това и не му се сърдех за дълго. Изтръпнах щом усетих тялото му до моето,но и някак си ми се струваше много правилно, все пак реално погледнато ние се допълвахме. Той бе богът на несправедливата и жестока война,а аз на справедливата и целенасочена. Той бе по-лошата част от мен ,а аз по-добрата. Очите ми бяха приковани в неговите,а едната и ръка се обви около кръста му. Хапнах късчето амброзия,докато устните ми съвсем леко се допряха до пръстите му. След това се подсмихнах,целунах леко бузата му :
- О,скъпи,толкова ти благодаря. - тонът ми бе от части сериозен от части шеговит. Притиснах го още по-силно към себе си,почти като жива окова.
- Да видим какво би направил бога на Войната,заклещен в ръцете на едно просто момиче. - прошепнах му тихо.

Стийв допря глава до една от мраморните колони. Чувстваше се ужасно. Виеше му се свят. Не знаеше дори защо беше дошъл тук.
До преди няколко минути беше стоял в сенките на една уличка, пушейки една цигара с малко "подобрения".Чувстваше се глупаво. Дори не можеше да се прибере в апартамента си, защото знаеше как ще реагира Никол ако разбере, че се дрогира. "Е, по-добре дрогиран, отколкото върколак нали?" В последствие беше осъзнал, че това в ръката му не е точно цигара. "Отрова" беше си помислил той преди в главата му да настане пълен хаос.
Явно по време на това умопомрачение беше решил да дойде тук. Това място го успокояваше. Е, в момента поне тук нямаше никой.
Остави очите си да починат, докато гледаше в празнината. За един момент му се стори, че видя нещо да се движи в далечината.
"Дойде време гневът на бога да се стовари върху мен, задето оскверних храма му."- помисли си той.
Но от кога гневът на бога имаше облика на жена?

-Стийв.-провлачено отговори мъжът. -Стийв Арчи.
Той с усилие направи няколко крачки напред.
Непознатата го гледаше странно. Сигурно всеки момент щеше да се обади на полицията. Олекна му след като се убеди, че тя е човек от плът и кръв. Преди няколко години се беше натъкнал на една от жриците в светилището на древен египетски бог. Срещата определено не мина много добре. И все пак кой идваше тук в такъв късен час?
-Не е ли малко късно да идваш тук?-попита мъжът.

Стийв въздъхна. Представи си как след като й разкрие, че е върколак тя щеше да се отдалечи с бърза крачка, хвърляйки неспокойни погледи назад. Но така може би щеше да е по-добре.
-Върколак. -каза той простичко.
Малко се изненада от факта, че тя не се ужаси. Явно дори не се изненада.
Беше свикнал на такива реакции. Така поне се беше случило с последните няколко момичета, с които беше излизал. Просто лош момент, беше си казал той. Също както и този.
Едва сега осъзна как сигурно изглежда. Разрошената му коса, забавените движения и звездичките, които пробягваха пред очите му заради дрогата.
"Супер. Дали ще ми повярва, ако й кажа , че по принцип не съм в такова състояние?"
-Ако искаш си свободна да побегнеш с писъци към изхода. Обещавам, че няма да те последвам.-каза той.

-Не искам да си мислиш, че го правя защото е забавно.-каза той
Момичето вдигна вежди.
- Помага ми да не съм толкова...-не се сещаше за дума, която да опише това, в което се превръщаше.-Виж...да кажем просто, че това е начин да преодолявам тази история с върколака. Налага се да го правя, когато настъпи пълнолуние... или, когато усетя нещо...-той млъкна насред изречението.-Е, обикновено не прибягвам на употребата на такива боклуци.-изсумтя той, след като отново усети болка в главата си.
След малко той отново заговори:
-Ами ти?
-Аз какво?-попита момичето.
-Не ми каза името си.

-Е, благодаря за съчувствието, но не се нуждая от такова.-каза Стийв.-Мисля, че ти отнех достатъчно време.
Той се насочи към изхода.
Мислите му се бяха прояснили. Запита се какво ли щеше да прави сега. Сигурно щеше да се прибере у дома... при Никол. Щеше да скълпи извинение, че е работел до късно и щеше да си легне, избягвайки неудобни въпроси. Така правеше от няколко дена насам. Нещо в Никол го притесняваше... всъщност самия факт, че тя беше дошла в града го притесняваше, за това той предпочиташе да я държи под око. И все пак не искаше да я излага на опасност. Усещаше как болката в главата вече изчезва. Ефекта от дрогата отслабваше.Все пак пълнолунието наближаваше...
Прокара пръсти през косата си. И замръзна на място.
Видя нещо, което го накара да настръхне.
"Явно бог Арес наистина иска да ме накаже" - помисли си Стийв.
Пред входа на гробницата имаше хидра.
"Халюцинирам" - беше първото нещо, което си помисли Стийв.
Това, разбира се не беше възможно. Още, като млад се беше занимавал с медитация и определено не се поддаваше на опиати и халюцинации.
Чудовището си беше истинско. И не изглеждаше приятелски настроено.

Стийв усети, че Елена стои зад него. Вдигна лявата си ръка, давайки знак на Елена да стои зад него.
-Мисля, че не ни вижда.
Мислите на мъжа препускаха. Какво знаеше за хидрите?... отрежеш ли една от главите им на нейно място порастват две... в обичайното им меню се включват средно големи животни, както и хора...като цяло Стийв и Елена нямаха големи шансове. Огледа наоколо и потърси друга опция...Храмът.
-Тук някъде трябва да има заден вход.-каза той.-Някакви идеи.-той се обърна към Елена. Предполагаше, че тя е идвала тук по-често от него и беше по-наясно с оформлението на храма.
Огледа помещението. Трябваше да е на някое скрито място. Ако храмът беше издигнат от хората в чест на бога, значи тук са се провеждали церемонии, а жреците са се нуждаели от таен вход, чрез който да създават илюзията, че се появяват от нищото . Във всички храмове имаше такива. Дори в Сикстинската капела във Ватикана.
-Е, сещаш ли се за друг изход?-той се обърна към Елена.