Сънят на Клио,с Бони Бенет

-Добре,ще се наложи да затварям,минава полунощ,а ще се наложи да стана рано.Добре!Чао!-С усмивка на лицето затворих телефона.Можех да говоря с часове,но се обсоятелствата ме притискаха,а на следавщия ден трябваше да съм бодра.Облякох пижамата си,като си тананиках една песничка.В последствие затанцувах,но погледнах часовника и се проснах на леглото,излкючих нощната лампа и започах да се въртя в опит да заспя.Често имах трудности в запсиването,а броенето на овци не помагаше.


Сън,сладък сън,но този път ме пренесе на не толкова хубаво място,страшно и зловещо.Бях в един коридор,дълъг и студен коридор.Побих аме тръпки,когато всичко се напълни с вода и тя стигаше до коляното ми.Чух странен шум и скоро всичко се наклони на една страна.За миг всичко беше в кръв,а в следващия момент бях прикована с вериги към стената,а коридора се пълнеше с вода и пълнеше.Усещах болка в главата си и дори да не бе истинска и да бе само в съзнанието ми аз я усещах.Всичко това ме плашеше,а веригите стягаха все повече китките ми,болеше ме и имах нужда от помощ.Сенки се появяваха и си отиваха.
-Има ли някой!Помогнете ми,моля!-Гласът ми се сподави,трябваше някой да ми помогне,не можеше да съм сама на това огромно място.-Помощ!-Останах без отговор,сама.Нямаше кой да ми помогне и дори да беше само сън в този момент мислех,че всичко е истинско.Не осъзнавах,че това е нещо нереално.

Денят беше тежък и направо се проснах на дивана. Дори не си направих труда да изключа телевизора и така, на фона на някаква реклама, затворих очи.

-По дяволите! -изкрещях аз, когато кошмарът ме погълна. Отворих очи и се озовах в килер, който вече се пълнеше скоростно с вода. Започнах да блъскам вратата, защото ако извиках щях да се удавя. Паниката никога не помагаше в такива случаи, но просто исках да изляза жива оттук.
Водата вече беше до тавана. Не можех да си поема дъх и усещах как дробовете ми се предават. Ударих за последно вратата на килера, а след това се предадох и затворих очи. Но кошмарът не свърши. Вместо да изпадна в безсъзнание и да не чувам нищо, аз долавях писъци. "Помощ" крещеше някой някъде. Извъднъж водата се отдръпна от мен и възвърнах способността си да дишам. Въздухът изгаряше гърлото ми, сякаш бях задържала дъха си от дни.
Нямаше и помен от тесния килер. Бях по средата на тъмен коридор и вече виждах човека, който крещеше. Беше окавано във вериги момиче...само това можах да разбера в тъмнината. Затичах се към нея, но още при първата си стъпка водата отново ме застигна. Този път бях по-подготвена. Нямаше да се предам толкова бързо и заплувах към момичето, което най-вероятно вече се давеше. Когато успях да я настигна и я докоснах усетих как нещо ме дръпва и от коридора се озовахме върху отломките на потъващ кораб.

Беше много страшно,бях сама,но не за дълго.Вече се давех,не можех да опиша чувстото ,беше ужасно.Сякаш бе истинско,дробовете ми се пълнеха с вода,не можех да си поема глътка въздух.Мъчех се да изляза над водата,но просто не можех,оковите ме спираха.Ритах,движех се,мъчех се да се измъкна ,но просто не можех.Отказах се ,имаше ли смисъл да се боря,не можех да победя,нямаше как.Тялото ми се отпусна във водата ,но тогава едно момиче ме докосна и вече не се давех ,а се намирахме на останките на потъващ кораб.Поех си голяма глътка въздух и започнах до кашлям,защото дробовете ми бяха пълни с вода.Съзнанието ми си правеше ужасна шега с мен.
-Благодаря!-Само това успях да кажа преди поредното изкашляне,но все още не бяхме приключили.Докосването й ни пренесе на друго място и ме спаси.Колко ли трудно й бе да се добере до мен при цялата тази вода ,наистина героична постъпка от нейна страна.Легнах по гръб и си поех глъдка въздух,като се опитах да се успокоя.Единствено знаех,че сърцето ми играеше и пулсът ми бе много ускорен.За миг помислих,че това ще е моят край,краят на моята история.-Къде се намираме?-Вдигнах глава и се огледах наоколо в опит да позная мястото.Имаше отломки ,хубаво,но защо бяхме там и защо се намирах в онзи коридор.Защо бях окована?Защо се давех?Все въпроси,но без отговор.

Засега имах малко време да помисля какво става. Пак бяхме близо до водата, но пък май беше плитко. Брегът на някакъв остров се виждаше. Момичето до мен започна да се съвзема, а аз седнах до нея.
-Аз съм Бони.-представих се задъхана аз.
-Клио...-момичето ме погледна и изведнъж започнахме да се смеем. Можехме да го наречем истеричен смях, след като сме преживели нещо наистина екстремно.
Отломките от кораба ни носеха към брега, единствения късмет в цялата тази ситуация. След като аз и Клио се поуспокоихме малко реших, че е време да стъпим на сушата.
-Май ще е по-добре да отидем до брега и да мислим как...боже, това е най-големият орел, който съм виждала. -не можах да довърша, защото ниско над водата се носеше огромната птица. Молех се да ни подмине, без да ни забележи, макар и по биология да бяхме учили, че те имат остро зрение.

Запознахме си и за момент всичко беше наред,с изключение на мястото.Все още се притеснявах и имах причина,все още не беше свършило.Да наистина щеше да е по-добре да отидем на брега и имахме щастието отломките да плават натам,но за нещастие един огромен орел летеше ниско и май ни забележи.От трън та на глог.В този момент ситуацията с давенето не ми се струваше толкова лоша.Удавяне бе по-добрата опция,не исках да бъда разкъсана от орел.Орелът ни съзря и бързо се спусна към нас,като насочи огромните си нокти.Какво смърт?Няколко некунди деляха една от нас от смъртта ,нямаше време да се чудим и аз бутнах Бони във водата.Това беше единствената опция в този момент и беше нужно.Тръпки ме побиха след допира до ледената вода,цялата настръхнах.Измъкнахме се от орела поне в този момент,но не се знаеше на какво ще попаднем.
-Да плуваме към брега!-Само това ни оставаше,да плуваме и да се надяваме,че ще оцелеем.Не ми се искаше да оставаме дълго в ледената вода.Преплувахме разстоянието и вече усещах дъно под краката си ,а не бездънната бездна.Но нещо ме побутна по левия крак.Помислих,че е Бони ,защото беше до мен.-Бони,кажи ми ,че си ти?Ако не си ти ще се наложи да се доберем до брега час по-скоро.-Стигах дъното,но водата все още стигаше до врата ми и това не ми харесваше.

Усетих притеснението на Клио.
-Каквото и да е не спирай да плуваш.-казах на момичето аз.Усетих, че гласът ми потреперва. Бяхме попаднали в абсурдна ситуация, а аз нямах време да помисля защо е така. В момента просто се молех Клио да си е въобразила допира...
-О не! - не помня някога да съм се чувствала в по-голяма безизходица...а аз доста бях преживяла. Усетих как нещо ме дръпва за левия крак и започва да ме дърпа навътре в океана или там каквото беше. Не знаех дали са челюсти или нещо подобно и остро, защото от паниката и скоростта, в която се развиваха действията мозъкът ми изключваше. Опитах се да се дърпам, но нападателят естествено бе по-силен от мен. Нямах време да си поема дъх, а надали щях скоро да имам възможност да изляза на повърхността. Не ми оставаше нищо друго оссвен да се надявам да стане чудо и да се пренесем на сушата.
Последното, което видях е как Клио се обръща паникьосано назад и изкрещява името ми.

-Бони!-Успях да извикам името й ,но ней вече я нямаше.Проклетото нещо я издърпа под водата,само това ни трябваше.Нямаше ли всичко това да свърши,не беше ли достатъчно?Защо трябвашеда ни мъчи още,първо се давихме,после орела ,а сега мистериозно нещо,което дърпа хората под водата.Поех си въздух и се гмурнах в опит да я намеря.Не беше толкова дълбоко,нали?То я завлече на дълбоко и колкото и да исках не можех да я намеря.Излязох ,за да си поема въздух и се гмурнах отново,но този път се спуснах към необятните дълбини.Трябваше да я намеря,нямашеда я оставя така.Плувах надолу ,плувах и изведнъж усетих силна болка в глава си,онази от преди малко.Не виждах нищо и просто се отпуснах и изплувах.Огледах се наоколо и всичко бе потънало в мрак,на места падаха гръмотевици,единствеия проблясък.
-Бони,Бони!-Виках,но без отговор.Аз опитах,но не можех да я спася.Исках ,но не можех.След поредната светкавица в краткия проблясък на светлина забелязах,че всичко около мен отново беше в кръв.Не,не можеше да бъде нейната.Изведнъж нещо ме дръпна и се озовах под водата,отново ми се наложи да се мъча да изляза,но нямах шанс.Потънах,повлечена право надолу.
Събудих се и се огледах.Очевидно се намирах в подводна пещера и видях Бони,тя все още беше жива.Какво ли ни беше причинило?Знаех,че ръцете ми бяха в кръв и нямаше да се учудя да бея моята.Огледах тялото си и видях огромна рана на рамото си ,но защо не ме болеше.Изпаднах в паника и отново онази отвратителна болка се появи ,тя ме накара отново да легна на земята и да викам от болка,но скоро спря.Бавно се изправих и погледнах Бони.
-Как си?Рани,болка?-Все повече въпроси изникваха в главата ми,но важното бе,че бяхме добре поне докато още не ме болеше работо,но с късмета ми скоро и това щеше да стане

Успокоих се, когато видях Клио.
-Добре съм. Не разбирам, добра плувкиня съм, но това бе адски силно...-едва си поемах дъх. Притесних се за раната на момичето, но Клио ме увери, че все още не я боли. Тогава се сетих да огледам своя крак. Но онова нещо не беше оставило следи от зъби, а от човешки пръсти, точно там, където ме бе държало здраво. Макар и да бяхме в пещерата, все още не се чувствах в безопастност. Трябваше да има начин да се измъкнем. Съсредоточих се, за да усетя как магията се свързва с мен. Точно така...чрез магия щях да измъкна и двете ни оттук. Усещах как Клио е вперила погледа си в мен. Зачаках нещо да се случи, но...
-Стига бе...-прошепнах аз.
-Какво има, Бони? - попита Клио притеснено.
-Тук нямам сили.

То бе по-силно от нас,нямаше какво да се направи.Дори и плуването не можеше да ни спаси от тази сила.То просто те завлича и няма какво да направиш освен да се отпуснеш,защото и да се бориш...няма да успееш.Може би единствено самият Посейдон би могъл да пребори това чудовище,което май не беше чудовище.Следите от ръце крайно ме объркваха,един човек не можеше да има такама сила.Трябваше да е някакво свръхестествено същество,но какво,следите от ръце не стигаха,за да разгадаем тази загадка.Вперих поглед в нея и скоро разбрах ,че е вещица.Събиране на сили,концентрация,но не и на това място.Напоследък често попадах на вещици и бяха силни,но проблема беше мястото.Трябвашеда се измъкнем.Това,че бяхме заедно ме успокояваше,но още имаше опасност.Чудовището ни бе завлякло в пещерата и започнах да мисля какво свръхестествено същество можеше да стори това,но адреналинът ме объркаше и не можех да се съсредоточа и не можех да преровя наум една ,а може би две книги от библиотеката.Това не можеше да е така,аз не знаех нещо и се чувствах толкова слаба.
-Вещица..добре!Сега какво ще правим?-Можехме да се гмурнем и да разберем дали трябва да плуваме много ,за да се измъкнем,но водата беше прекалено мътна.-Иска ми се този кошмар да свърши!-Това ме изтощаваще физически и психически,въпреки че не бе наистина.Мозъка създаваше болка и илюзия,но всичко беше просто сън,искаше ми се тогава да осъзнавах това.

Имах чувството, че съм бягала четири часа без спирка. Погледнах към Клио и видях в очите й тревогата. Не знам как щях да издържа ако бях сама в тази ситуация.
-Не мога да разбера какво става.-казах по-скоро на себе си. Вече започвах да усещам болка от белега, който бе оставило "Нещото". Тогава ми хрумна идея, която с нашия проклет късмет надали щеше да проработи. Бяхме длъжни обаче да опитаме.
-Добре...-обърнах се към Клио. -Когато те докоснах за първи път в коридора ние се пренесохме тук.
-Да.-кимна ми Клио.
-Може би ако се хванем за ръце и си помислим колко отчаяно искаме да се махнем, както преди ще излезем без плуване от тази пещера. -усещах, че идеята ми звучи налудничаво и отчаяно. Точно както се чувствах. Но нямаше какво друго да правим, затова двете се хванахме за ръце и затворихме очи с надеждата, че някой ще чуе молитвите ни. Мина цяла минута, в която нищо не се случи и аз понечих да отпусна ръката си, но Клио отново я стисна упорито. Беше права, не трябваше да се отказваме.
Всичко се случи толкова бързо. Отново почувствах как някой ме дръпва. Как водата се отдръпва от мен и как докосвам нещо твърдо под мен. Страх ме бе да отворя очи. Само усещах силен вятър и чух как Клио ахва. Дали трябваше отново да бягаме?