Мистик Фолкс, Имение "Сакватор", след пет дни.

Бях в бара с Аларик, като обсъждахме колко скучно е станало, че няма вече древни вампири.. гадни върколаци или нещо за убиване.. дори и да е човек.. Чакай.. и Аларик беше мъртъв. Боже пак се бях напил. Платих си сметката и си тръгнах, като вървях по улиците и си подсвирквах нещо. Да.. нямаше да карам пил.. можех да блъсна някой и така щях да имам причина да го.. убия.. не че щеше да е голяма загуба, но не ми беше до убийства. По-скоро.. исках да се прибера и да си почина. Прибрах се в имението и разбрах, че е празно. Влязох в банята, за да си ударя душ.. жегите бяха убийствени... така де.. и имах нужда от студена вода, за да помисля малко. След като излязох от банята си обух едни боксерки. Легнах на леглото и се отпуснах. Замислих се.. остана ми само един приятел. Лиз.. какво щях да правя сега.. никой не ми обръщаше много внимание, а тя беше заета с работата си.. чувствах се толкова самотен. Прегърнах възглавницата си и бавно се унесох в сън. Боже.. защо прегръщах възглавницата си. Преди да заспя я отблъснах леко от мен, отпуснах се легнал на една страна и затворих очи, като издишах и усетих как бавно и спокойно заспах.

Бяха минали пет дена … пет дена и седемнадесет часа, откакто не бях виждала Деймън … не точно, защото се засякохме пред училище, в къщата на Елена и в парка, но всеки път се подминавахме или поне аз подминавах него, като никой не казваше дори и здрасти на другия. Та какво можех да му кажа след случилото се?
Тези няколко дена ми се бяха отразили наистина зле. Вече бях мъртва и вече не ми излизаха сини кръгове под очите, но по лицето ми се беше изписала всичката умора и безсъние. Имах нужда да спя, но нито Тайлър, нито Елена и Бони ми помагаха … да не говорим, че когато спях сама, сънувах само него и се въртях като луда. Сигурно ми въздействаше … нямаше друга причина за случващото се, а и дори да бях вампир, за него бях достатъчно слаба, че да успее да влезе в главата ми.
Отново нямах кръв в хладилника, но този път причината беше друга – отбягвах Деймън. Майка ми беше прекалено заета, за да ходи до имението, за да ми донесе храна, затова трябваше да се справя сама. Обадих се на Стефан и веднага разбрах, че Деймън е в бара, а в къщата няма абсолютно никой … това беше моят шанс. Веднага отидох там, но още с влизането си чух спокойното дишане идващо от втория етаж. Знаех, че трябваше само да сляза до долу и да се махна … мамка му. Защо не бях отишла до болницата, а идвах тук? Можех да си взема кръв от там … какво ми ставаше? Нима си търсих глупави извинения, за да дойда при него.
Само докато си мислех това осъзнах, че вече съм на втория етаж, пред стаята на Деймън. Той спеше и беше красив … невероятно красив, но преди да се осъзная, вече вървях към него. Започнах да си повтарям, че това е само проба, че имам нужда от сън и съм длъжна да пробвам, защото може би така щеше да се получи.
Минах от другата страна на леглото и легнах много внимателно, като се надявах да се го събудя. Приближих се към него и тялото ми се притисна в неговото, като той беше с гръб към мен, а аз просто го прегърнах през кръста и на свой ред зарових лицето си малко под врата му. Не знаех, дали ме е усетил, но дори не помръдна, а аз затворих очите си и се опитах да заспя … не, вече бях заспала. Дори не съм сигурна дали ги затворих, за да заспя или ги затворих, защото вече заспивах. Чувствах се така добре, така спокойна и точно на мястото си, а никой от нас не помръдна, чак до изгрева.

Докато спях спокойно някой влезе в стаята. Усетих чуждото присъствие, но не направих нищо, защото знаех кой е. Дори и на сън я усетих. Беше Карълайн и знаех, че е тук.. исках да е тук. Когато тя легна при мен в съня ми се появи нейния образ. Стоеше на улицата, а Клаус се опитваше да я плени. Използвах всичките си сили, за да я спася, но геройската ми постъпка не помогна. Точно обратното. Помогнах на Тайлър да я спаси. В съня ми тя беше спасена от Клаус и в прегръдките на Тайлър. Боже.. защо винаги аз оставах сам, в тъмното. Точно, когато си тръгвах от тази гледка и сигурно щях да отида в някой бар усетих как тя ме прегърна. Видях ръцете й около кръста ми и така съня ми стана по-красив и вече не беше кошмар. Обърнах се към нея и я целунах, а после двамата тръгнахме на някъде, но докато сънувах колко сладка двойка сме в реалността не действах, а просто спях и продумах:
-Каръ..лайн.. - леко помръднах, но само за да се изместя така, че да съм сигурен, че тялото й е притисната в моето и тя наистина е тук. Усмихнах се и усетих, че съм в полубудно състояние. Тогава осъзнах.. беше станало време за ставане. Реших да поостана още малко така, за да не я будя. Явно имаше нужда от сън.

Докато спях, притисках Деймън към себе си. Дори и в съня ми беше той, а аз го прегръщах силно и не му позволявах да си отиде от мен, колкото и да се опитваше … дори плачех. Той не искаше да ме вижда повече, защото си бях тръгнала онази сутрин, вместо да остана до него, а аз плачех и го молех да ми позволи да му се реванширам. Бях се вкопчила в него както в съня ми, така и в реалността, надявайки се, че няма да успее да ми се отскубне.
Започнах да усещам лъчите, но не исках да отварям очите си още. Бях решила, че ще полежа пет минути до Деймън и ще си тръгна, но … какво? СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ?
Веднага отворих очите си, като се изцъклих и задишах тежко. Как си бях позволила да заспя и защо въобще спях толкова дълбоко. Веднага се изправих в седнало положение, сякаш бях сънувала кошмар, но на секундата и той се размърда. Как бях допуснала това да се случи … толкова глупава ли бях? А сега какво щях да му кажа …

Завъртях се бавно, като легнах по гръб и така можех да я видя. Очите ми я гледаха и се усмихнах:
-Знаех си, че ще се върнеш при мен.. - след тези думи ръката ми премина по гърба й и преглътнах, като попитах:
-Карълайн.. какво има? - усещах притеснението й. Изправих се в седнало положение и попитах:
-Добре ли си? - след това просто преглътнах и допълних:
-Имаш ли нужда от нещо и.. - сетих се.. сигурно имаше нужда от кръв:
-Искаш ли да ти донеса някой друга банка? - и се наведох така, че да видя очите й. Исках да получа отговор, но сега ме интересуваше едно нещо. Дали щеше да си тръгне или щеше да остане с мен. Ох.. какво си мислех. Със сигурност щеше да си тръгне.

Усетих ръката му, която ме докосна нежно и накара целия ми гръб да настръхне от удоволствие. Исках да се обърна и да се метна на врата му, обсипвайки цялото му лице с целувки, че да не му позволя да диша, но не … не можех. Трябваше да се махна от там по възможно най-бързия начин и повече наистина да не му проговоря, НИКОГА.
- Закъснявам за училище – казах и станах веднага, като не осъзнавах, че днес беше неделя.
Така де, бях наясно, че днес не съм на училище, но не знаех какво друго можех да кажа. Веднага се наведох и взех обувките си от земята, като седнах на края на леглото и започнах да се обувам, но ръцете ми трепереха толкова много, че дори не можех да вкарам крачето си в тях. Имах чувството, че цялата се разтресох, сякаш плача, но може би не беше само чувство, а и истина. Пулса ми се забърза невероятно много, а сякаш всичката ми кръв се качи в главата и тя започна да тупти в един ритъм със сърцето ми.

Тя искаше да си тръгне. На училище.. не.. нямаше да я пусна да отиде. Беше тук и нямаше да и дам да си тръгне. Доближих се до нея и направих това, точно това, което тя направи в съня ми. Там тя ме успокой. Накара ме да се чувствам желан, обичан.. и не по някакъв перверзен начин. Исках да е така и в реалния живот. Все още не можех да осъзная дали това е мираж или е истина, но наистина исках Карълайн да е тук. Все пак снощи ми се привиждаше Аларих.. сега може би си мечтаех да има някой.. да има едно момиче, което да иска да се събужда до мен сутринта. Ръцете ми я прегърнаха през кръстчето. Беше толкова нежна и сладка. Гласът и беше мек и го обожавах, но.. просто.. не знаех как да постъпя освен да се опитам да я задържа. Притиснах я в себе си и казах:
-Не си тръгвай! - след тези думи просто тя усети как се опитвам да я задържа, а аз се опитвах да измисля какво да кажа:
-Имам нужда от теб! Имам нужда от някой, който да ме обичам.. имам нужда от любов, приятелство и.. - след тези думи усетих, че тъгата в мен напира:
-Моля те.. кажи ми че си тук.. че си реална.. че виждам красивата ти руса коса, че докосвам нежното ти тяло. Моля те Карълайн.. докажи ми, че наистина си тук и си направила деня ми, не.. месеца ми по-хубав като си дошла при мен, защото ти искаш. - след тези думи ръката ми леко извъртя главичката й, за да мога да направя нещо, което желаех. Желаех да я целуна, но не по онзи страстен начин, като натикам езичето си в устните й. Направих го чувствено и нежно. Устните ми докоснаха нейните и се надявах, като мигна и когато отворя очи тя наистина да е пред мен. Изминаха пет дни от това, което се случи и имахме да говорим толнова неща, но не ме интересуваше нищо друго. Просто тя да е тук.. при мен.

Усетих меките му устни върху своите и за момент щях да се отдам на тази така нежна и чувствена целувка, но снощи слушах сърцето си и то не ми помогна … сега беше време да послушам разума си. Сложих ръцете си на гърдите му, като се опитах да го отблъсна от себе си, но той не ми позволи, затова накрая използвах истинската си сила. Блъснах го така силно, че той отново легна на леглото и ме погледна учуден, а аз се изправих и го изгледах злобно. Бях достатъчно близо, за да може да види как очите ми блестяха от напиращите сълзи в тях и бяха силно зачервени.
- Не мога – изкрещях силно през зъби, докато ги стисках – не те обичам … ти ме караше да те обичам. Възползваше се от мен и ми въздействаше. Никога не съм те обичала истински! И вече е късно … аз няма да ти бъда приятел, а ти не можеш да направиш друго, освен да ме заключиш долу в мазето и да пречупиш духа ми.
Усетих как една сълза се стече по бузата ми и просто се наведох, като взех обувките си и тръгнах към вратата. Беше време да се махна от там и този път наистина нямаше да се върна … никога повече.

В началото си мислех, че няма какво да направя. Това е края, но.. не.. не е това. Можех да се боря. Дори и да ме победи в първата битка, като ме отблъсна аз се изправих и използвах бързината си, за да се появя пред нея и да затворя вратата преди да е излязла. Погледнах я в очите и казах:
-Тогава бях друг.. - поклатих глава и казах:
-Тогава не те познавах.. тогава имах жажда за кръв.. тогава.. - преглътнах и допълних:
-Тогава, както сега имах нужда от някой да ме обича. Да.. вярно е използвах те.. нараних те.. дори.. те накарах насила да правиш неща, които не си искала, но.. - след тези думи се доближих и допълних:
-Също така те обикнах.. - стоях пред нея и не знаех какво да и кажа, но знаех едно нещо:
-Виж.. Карълайн.. знам, че между нас отношенията са повече от лоши, но тогава сгреших.. - издишах и допълних:
-Няма да те затворя в мазето насила.. да.. имам желание да те затворя тук, но.. тогава ще ме намразиш още повече, а аз не искам това да стане.. - след тези думи ръцете ми се намираха на рамената й и допълних:
-Моля те.. дай ми още един шанс.. Ако никога не си изпитвала това към мен.. ако никога не си ме обичала.. ако в момента се опитваш да ме излъжеш.. то.. тогава заслужавам поне един шанс. - след тези думи просто се доближих и допрях челото си до нейното и последното, което казах беше нещо, което се опитвах да и кажа от пет дни, но тя само ме отбягваше:
-Обичам те!

Не можех да повярвам на думите му … той шегуваше ли се с мен? От толкова време се опитваше да обеди Елена, че е влюбен в нея и заслужава да бъде с нея, но след като тя не му върза, сега реши да пробута номера си на глупавата блондинка. Нима мислеше, че това жалко обяснение можеше да се приеме за някакъв вид извинение, а аз ще падна в ръцете му и ще крещя „Оооо Деймън … никога не ме изоставяй”.
- Махни се от мен – казах през зъби и го отблъснах така силно, че както онази вечер се заби в стъклото на банята, сега стана същото с врата – Как смееш? Не ти ли е неудобно да ме погледнеш в очите? Казваш на Елена всичко това и когато тя отново решава да е със Стефан, ти си търсиш някой, който да ти се върже. НЕ ТЕ ОБИЧАМ! Никога не съм те обичала и никога няма да те обичам. Ти също … Тайлър ме обича и сигурно ме чака пред вкъщи, а аз си губя времето с теб. Знаеш ли какво … не дойдох за кръв! Не съм като теб, да идвам само, когато искам нещо. Аз също не съм онова момиче, което бях тогава – казах вече ядосано и в очите ми нямаше никаква тъга – Никога повече няма да ти позволя да ме манипулираш! – завърших победоносно и отново се отправих към вратата.

Изправих се като стоях пред вратата, а тя вървеше към мен. Използвах бързина и сила, за да обърна нещата и я притиснах към вратата, като ръцете ми държаха нейните. Погледнах я в очите и й казах:
-ЗНАМ! НИКОЙ НИКОГА НЕ МЕ Е ОБИЧАЛ! - след тези думи усетих, че вече няма да говорим на тема кой какво изпитва, а щях да и споделя, че сравнение с това, което съм преживял нищо не може да се сравни с любовта ми към най-добрата и приятелка:
-Обичах Катрин.. обичах я до полуда, а тя.. тя просто ме е използвала.. просто си е играла с мен и никога не ме е обичала.. заради Стефан! - след тези думи преглътнах и допълних:
-Обикнах и Елена.. а знаеш ли какво.. тя винаги се връща при Стефан.. - след тези думи просто я пуснах. Ръцете освободиха захвата ми и й казах:
-Върви си.. просто.. махай се.. знам, че не искаш да си тук и осъзнаваш, че си направила грешка.. всичко осъзнават това - издишах и допълних:
-Просто се махай.. - издишах и допълних нервно:
-.. прибирай се в къщи.. защото там те чака Майка, която те обича и гадже, което държи на теб.. - след тези думи тръгнах към спалнята си, като се опитах да изпукам костите на тялото си.. Имах нужда от раздвижване.

Лицето ми се изкриви от болка и ярост, които се бяха насъбрали едновременно в мен и го погледнах за последно, като поклатих отрицателно глава. Сега определено щях да мога да спя спокойно, след като се убедих, че той си е все същия и никога не е заслужавал прошката ми. Стисках силно обувките си, защото изпитвах огромно желание да го замеря с тях, но все още се сдържах … нямах намерение да си ходя боса.
- За всичко това си виновен само ти – казах осъдително и преди да изляза добавих нещо напълно вярно – това, че ти си прецакал шансовете си с тях, не означава, че трябва да си го върнеш на мен.
Обърнах се и треснах силно вратата след себе си, като не се бавех нито секунда, а веднага тръгнах надолу. Застанах пред вратата и се обух, като през това време си мислех, дали не съм прекалила, но просто исках да го нараня и то много. Завързах маратонките си и просто излязох от имението, пред което ме чакаше колата ми.

Стоях с наведена глава и не знаех какво да кажа, но тялото ми говореше вместо мен. Сълзи се стекоха надолу по бузите ми, а аз затворих сините си очи и се отделих от този свят. Какво трябваше да направя. Не исках да я пускам да си ходи, но сам си бях виновен. Преглътнах и си казах:
-Стига Деймън.. не се предавай толкова лесно - и се обърнах, като отворих вратата. Вървях.. по-скоро тичах и не се съобразявах със скоростта си и се намирах на горния парапет на имението, като видях как Карълайн затвори вратата пред лицето ми и излезе от къщата. Наех се на парапета, като протегнах дясната си ръка, като се опитах да я уловя, но просто ловях въздуха:
-Карълайн.. остани..- провикнах след нея, но явно нямаше голямо значение, защото чух двигателя на колата й. Трябваше да я спра. Използвах бързината си, като знаех, че вратата се отваря на вътре, но не се забавих. Просто се забих с рамо в нея, като я изкъртих. Какво толкова. Толкова много работи попилях, докато тя ме размяташе из къщата, та какво ми пукаше за една врата, щом се опитвах да я спра и всяка изгубена секунда си струваше. Погледнах и видях червените светлини, които бяха стоповете й. Трябваше да я настигна. Затичах се след колата, като знаех, че скоро ще се изморя, но аз не спирах, а правех точно обратното. Наемах се да тичам по-бързо и по-бързо. Доближавах се. Достигах колата й, като докоснах задния капак с ръка и крещях:
-Карълайн.. чакай.. не си отивай! - знаех какво искам. Исках нея, но не знаех дали ще спре и ще ми даде втори шанс или просто ще ускори и ще ме остави на пътя.

Дори не бях забелязала Деймън, докато не удари толкова силно задния ми капак, че чак го изкриви. Веднага спрях колата и го погледнах ядосано в огледалото. Не се замислих нито за секунда – запалих колата и направих обратен завой, а той май се усмихна леко, докато не видя, че дадох назад. Беше като онези моменти във филмите, когато героя е ухилен до уши от щастие, а в следващия се чуди как да избяга.
Най-накрая бях достатъчно далеч от него и вече можех спокойно да дам напред. Крака ми все още беше на спирачката и гумите се въртяха, а веднага щом я пуснах, колата остави доста дълга черна следа. Е … може би беше по-бърз от колата ми, но изненадата му дойде по-неочаквано от треснатата в лицето врата, затова и не можа да реагира на време. Тялото му полетя напред, а аз отново се приближих, като спрях така, че той лежеше до вратата ми. Смъкнах стъклото и го погледнах ядосано.
- Вече сме квит – казах безчувствено и реших да допълня, ако не ме беше разбрал – за изкривения капак.
Оставих го да лежи на земята и просто обърнах колата си, като карах към вкъщи. Не ми трябваше … дори не го исках повече и не, този път не се опитвах да се залъжа и да потисна чувствата си … това беше самата истина. Ако трябваше, щях да кажа на Тайлър и да оправя нещата между нас, а Деймън щях да мразя повече и от преди.

Видях как Карълайн обръща и се зарадвах, но.. не за дълго. Всичко се разви толкова бързо, че не усетих как колата й просто ме отнесе. Полетях и след това се приземих на земята претълкулвайки се някооко пъти, но накрая лежах на земята по лице, като бавно се изправях. Тогава чух колата й. Тя спря до мен и ми каза, че сме квит, но за какво.. накрая обясни и .. боже.. тя ме отнесе с колата си, заради един капак. Аз какво трябваше да направя.. да я удавя във ваната, защото ми счупи прозореца.. какво толкова й направих, че се озлоби толкова много. Дори не разбрах, но накрая просто стоях на четири "крака" и се огледах, като изплюх кръвта, която се беше насъбрала в устата ми. Нямаше никой по пътя, а аз бавно се изправих и наместих костите си.. Опитах се да вдигна дясната си ръка, но усетих болка. Щеше да ми е нужно време да се възстановя от това, но просто казах:
-Много добре.. Карълайн Форбс.. много добре изиграно.. - обърнах гръб на мястото, където се случи това и куцайки тръгнах към имението. Вървях бавно и знаех, че няма да стигна скоро. Не усетих кога мина времето, защото не спирах да мисля за нея, но накрая стоях пред къщата. Влязох бавно вътре, като без да правя нищо просто се качих в стаята си. Отпуснах се и паднах в леглото, като без да се замислям се отпуснах и заспах. Просто исках да забравя за болките, които боляха повече от физическата и да се събудя, като.. нов.. човек.