Улицата на цветята - Януари.

Наталия вдиша дълбоко въздуха, примесен с тежката миризма на различни видове цветя. Погледна тъжно към улицата, която водеше до дома на малкото сираче - Кларанс. Онова сладко момченце което Нат бе спасила.
Майката на Кларанс бе починала при раждането, и онзи прекрасен мъж, който Нат безкрайно много уважаваше - Дерек Вареса, бе отгледал сам сина си.
Момичето бе опитала всичко за да спаси Дерек, но нищо не можеше да направи. В крайна сметка Кларанс остана жив благодарение на Натали, която тайно от родителите си изпращаше пари на момчето, и го посещаваше често.
В тази част на града нямаше много сняг, и винаги беше слънчево. Хората се любуваха на хилядите цветя по сергиите и вървяха с някакви тъжни физиономии.
- Наталия! - чу се вик в далечината.
Червенокоската долови гласа на Кларанс, и се обърна. Затича към него и го прегърна. Не го бе виждала от години. Когато го спаси от смърт бе на 6 години, а сега бе почти на 17.
Бе пораснал. Косата му се бе одължила с няколко сантиметра, пък и той самият се бе издължил.
- Кларанс! Прекрасен си! - въздъхна тя. Той и беше като по малък брат, който тя никога не бе имала, или по скоро не знаеше че има.
Седнаха на една от пейките до сергията на старата Далия. Натали разкопча червеното си палто, и опъна гръб на облегалката.
- Закусвал ли си? - попита го тя, чувайки къркорещия му корем.
Той я изгледа объркано, но все пак кимна и протегна ръка напред, помръдвайки леко пръстите си, сякаш чакаше тя да му даде нещо.
- Да, извинявай - промърмори тя и разрови джобовете си. Остави в ръката му няколко монети и се наведе да целуне челото му. Както винаги, Кларанс се изчерви леко, после се обърна бързо и хукна да бяга.
Натали се разсмя и тръгна в противоположната посока.
Имаха си уговорка. Той отива да яде, и се срещат след 15 минути на фонтана в центъра.
Вървеше бавно по улиците и се оглеждаше наоколо с надеждата нещо да успее да отвлече вниманието й. В действителност изобщо не я интересуваше колко от наследството на баща си щеше да получи, за нея далеч по-наложителен въпрос беше в кой град щеше да живее в близкото бъдеще.
Спря се пред цветна витрина наклони леко глава, разглеждайки сърчицата с усмивка. Не се беше усетила кога е станало януари. Напоследък всеки един ден беше така скучен, така еднакъв, че дори не успяваше да следи дните, седмиците - всичко и изглеждаше като едно. Погледа още няколко минути всичките розови и червени боклуци, когато потръпна, усещайки се, че всъщност ненавижда е се отвращава от подобни глупости.
Завъртя се на пети и побърза да продължи по улицата, когато отново спря. Видя огряния от слънцето фонтан и забърза крачка. Много го харесваше, човекът изработил го, бе истински майстор. Целият бе от бял мрамор, с красиви орнаменти, които не всеки би могъл да направи. седна на тяхната пейка и изчака Кларанс да се появи. Извади една книга от чантата си и опъна краката си.
Зачете се в поредното произведение на Шекспир, и избяга от реалността. До такава степен се бе увлякла, че не видя търчащото сираче идващо към нея, но за сметка на това го чу.
Свали книгата и видя как Кларанс се бутна в един мъж на няколко метра от нея. Стана от пейката, и отиде да се извини на господина.
- Съжалявам много! - извини се Натали и се усмихна на мъжа срещу нея.

Лицето на Наталия придоби гротескни нотки. Паниката веднага зае главно място в цялостната картина на лицето й. Присви устни, като скри усмивката си в единия ъгъл. Прокара ръка през косата си, и поклати глава неодобрително.
- Кларанс, извини се на господина веднага. – направи забележка на момента Натали.
Кларанс се стъписа, но не посмя да се опълчи срещу волята на Нат, която му бе като по голяма сестра.
- Съжалявам господине. – наведе глава, сякаш наистина разкайвайки се за постъпката си, след което вдигна поглед, и вкара онзи неговия си детски чар, на който не бе възможно да устои човек.
Мъжа бе изключително привлекателен. Мириса на мускус от парфюма на непознатия, накара кожата на Натали да настръхне. Аромата бе толкова опияняващ, че коленете на момичето се подкосиха. Ощипа се незабележимо по външната страна на лявото бедро, за да разсее мислите си от красивия мъж пред себе си.
- Как мога да Ви се реванширам? – попита Натали, пускайки на свобода онази прелестна усмивка, която криеше в единия крайчец на устата си.
Докато Наталия бе в плен от чара на въпросния господин, Кларанс се бе измъкнал някак от погледа й, и бе зачезнал незнайно на къде. Червенокоската въздъхна тежко, като повдигна рамене.
- Момчета..

- Ааа – започна Натали, като веднага забрави, какво искаше да каже.
Премигна няколко пъти. Господина бе изключителен. Зрението му бе завидно, а за чара дори не можеше да става дума. Такова обаяние и харизматичност, а и тази усмивка. Изключително малко персони можеха да предизвикат такова сърцебиене на Натали, каквото в момента предизвикваше непознатия, и то с нищо и никакъв жест, като усмивка.
- Благодаря. – каза Наталия, когато с бавна крачка тръгна към Кларанс. Не каза нищо пред господина, но възнамеряваше да прочете едно дълго и досадно конско на Кларанс по късно.
Дишаше дълбоко и на равни интервали, за да не издава колко нервна е в действителност. Погледна непознатия в очите и видя пламък в тях.
- Не съм гладна, но с удоволствие ще ви придружа. – стомаха й изкъркори, видно показвйки колко неумела бе с лъжите.
Наведе се над Кларанс, целуна го по челото, й му каза да си върви у тях, предупреждавайки го, че ще мине по късно да го провери.
- Е, в крайна сметка, не може да не се обядва, нали? - засмя се Натали.

Цялата трепереше от притеснения. Ръцете й започнаха да се изпотяват, корема я свиваше, и леко й се виеше свят, но Натали бе мъжко момиче, и не можеше да не се пребори с нищо и никакви емоции като леко хлапашко хлътване. Добре де, не бе леко.
През целия път, както всеки друг път, когато бе притеснена пръщолевеше небивалици. Вярно ставаше досадна с това от време на време, но нищо не можеше да направи по въпроса. За отрицателно време бе разказала всичко на господина.
Точно в момента, в който се сети да попита за името му, той я изпревари като по много елегантен начин сервира този толкова елементарен въпрос.
- Наталия! - отвърна тя със звънкия си глас като пусна една чаровна усмивка. - Но по-често ме наричат Натали.
Постави зад ухото си един малък кичур коса, които се бе измъкнал незнайно как от опашката й, и погледна към събеседника й. Седна на масата и бегло погледна към менюто. Беше идвала тук и преди, и знаеше точно какво да си поръча. Повика сервитьорката и със съвършен френски си поръча чаша вино и опушен пъдпъдък с плънка от бекон, спанак, меко сирене и сушен плод. След което свали менюто, скръсти ръце и се обърна към господина.
- Ами вашето име?