Разбиващите се скали

Косата и заставаше пред лицето и не можеше да диша но това не и бе проблем. Опитваше се да не мисли за нищо, но ето че и това не бе възможно. Сякаш той отново застана пред очите и, усмихна се докато една сълза се стичаше по розовата и буза. Доближи се до нея, вече беше само на няколко сантиметра и знаеше че устните му ще се впият в нейните след секунди. Виждаше всяка частица от лицето му, очите му бяха толкова пленяващи а устните му сочни. Нямаше дори помен от вените които се различаваха под очите му или зъбите които забиваше в невинни хора, сега той бе толкова или дори по-невинен от тях. Беше толкова близо че усещаше дъха му. *плок* Един камък цопна в водата и я изтръгна от хубавият спомен който скоро щеше отново да се превърне в кошмар. Обърна се ядосано към всички посоки за да разбере от къде идваше звука.

Сянката ми грубо се разпроостираше и ходеше след тялото ми. Изглеждаше сякаш ме следеше и нямаше намерение да спре. Вървях право към залязващото слънце, за това сянката беше удължена доста малко след мен. От далеч изглеждах като миниатюрна фигура, следяна от.. не знам, може би сенчест демон, ако съществуваха изобщо и такива.
Вървях спокойно, без определена посока. Просто ми харесваше обстановката тук, пейзажа беше доста омайващ, особено при наличието на залязващото слънце. Не, че бях по тези неща, но нямаше как да не призная, че гледката беше вълшебна.
Спрях се за момент и погледнах надолу. Наведох се и взех един средно голям камък, по-малък от шепа може би. Поогледах го с интерес и накрая го хвърлих много нататък, като предизвиках малко по-силен шум от него във водата. Отново тръгнах напред, но щом приближих малко повече и минах една скала, погледа ми съзря някакво момиче. Какво пък търсеше момиче само тук? Идваха навярно гаджета, влюбени, но самотно момиче..
- Да не си се изгубила?
Направо заговорих докато приближавах към русокосото момиче и се спрях щом стигнах до нея.

Разбра от къде идва звука веднага щом едно момче се приближи до нея питайки я дали се е изгубила. Тя го погледна яростно, но после се отпусна и обърна глава към морето. Вълните бяха доста силни и се разбиваха с същата ярост като нейната срещу всяка скала която им се изпречеше. "Възхитително, не се страхуват, не ги интересува отмъщение нито болка." помисли си тя.
-Да съм се изгубила?! Иска ми се да се изгубя. -не знаеше дали момчето някога се бе чувствало като нея но продължи- Да не знам къде се намирам и от паника просто да забравя всичко.
Облиза устните си и обърна сините си като небето очи към неговите, не можеше да различи със сигурност цвета, защото бяха нещо между светли и тъмни. Това момче я плашеше, погледът му определено не бе човешки но в момента не я интересуваше дори и да бе скочил да я убива. Усмихна се, а това предизвикваше силна болка някъде из душата и.
-Аз съм Катнис..

Нямаш право да водиш едновременно две РП в настоящето!Прекрати едното или ще изтрия постовете ти!
Елена Гилбърт!

- Или просто да ти изтрият спомените? Така най-вероятно няма да знаеш и къде си, нито кое какво е, също като мен.
Приближих се още малко и застанах до едната й страна, като се загледах в морето и вкарах ръцете си в джобовете си. Водата леко бонтуваше, беше си силничко, сякаш някой дразнеше морето нарочно, за да предизвика бавно гнева му.
- Аз Дерек.
Отвърнах загледан към водата, а лекия морски бриз пронизваше през лицето ми. Беше приятен, не беше мразовит, удобен и приятен.
- Защо не си изтриеш спомените като не си ги искаш?

-Не мога, бих забравила всичко но не мога. Живота е изпълнен с лоши, дори ужасни неща, но единственото което ни поддържа живи са тези малко но щастливи моменти заради които не бих забравила. -припомни си отново всичко, но този път беше различно, когато колът прониза гърдите на любимият и и тя го усети. Катнис погледна момчето до нея което я гледаше с изпитателен поглед и сведе глава. Сякаш очакваше той да я спаси, да каже нещо което да я накара отново да се замисли дали всичко това си струва.- Историята ми са я чували малцина, които винаги са плакали след последната дума но съм сигурна че твоята е по-тъжна, по-ужасна, кажи ми.. Какво те води точно при тези скали? Какво те кара да ми проговориш? Да не би и ти да си един от многото странници които бродят по света без мисия? Като мен ли си? -дори не искаше да казва последното, но вече го бе сторила. Обърна се отново към него и се изгуби в очите му.

Отклоних погледа си от морето и се загледах в сините й очи. Какво ли наистина я водеше тук? Явно спомени от нещо, но.. може би е изгубила някой?
- Момиче с тъжна история? Е, не е и нещо ново, кеото да не се чуе в ежедневието.
Подсмихнах се много тихо, но така че да не я засегна. Много хора имаха тъжни истории, особено момичетата.
- Тъжно в историята ми? Че не си взех хамбургер когато трябваше, може би. Сега не ми се яде, но пък и го искам. Дали пък да не си взема? Дилема и то голяма..
Чудех се през това време какво ли беше тя. Май съдейки по историята й имаше нещо особено в нея.
- Какво си ти?
Направо изстрелях без да увъртам, но както гледах с доста лек намръщен поглед се усмихнах съвсем лекичко.
- Иначе да, леко изгубен съм. Всъщност съм може би душа без определена посока. Дори не знам на къде съм тръгнал, каква е следващата ми цел..

Какво си ти? -Катнис се обърна толкова рязко че я заболя. Отново гледаше към морето, вълните и чайките. Само искаше да избегне погледа на момчето. Какво ли я интересуваше дори и той да разбере. Беше спокойна когато говореше с него, чувстваше че може да му каже всичко. Не усещаше това спокойствие с никой друг освен с Шарлот. Не се срамуваше да му каже нищо, не се страхуваше.. Но тогава какво я спираше?!
-Ангел. -промърмори докато повече коса и заставаше пред лицето. Нещо в нея бе надделяло разума и- А ти?
-Хибрид. -каза най-после момчето след доста дълго мълчание.
-Винаги имаме цел, може би си тук заради някаква цел, дори и още да не знаеш каква е.

- Ангел?
Обърнах се изненадано към нея. Ангел? Мислех, че всеки си има място в Рая и не се въртяха вече по Земята.
- И всички ангели ли сте толкова красиви? До сега не съм виждал много, ти си четвъртата, която виждам.
Усмихнах се мило към момичето. Не овъртах, а направо казах какво съм. Пък и го дължах, за дето бях толкова директен. Нямаше какво да крия.
- Но не, нямам цел за това, че съм тук. Просто.. не знам, обикалям, пък и ми харесва тук. Спокойно и тихо е.

- И всички ангели ли сте толкова красиви? До сега не съм виждал много, ти си четвъртата, която виждам. -каза момчето и и се усмихна.
-Красива ли?! Красотата която аз знам е тази в душата, действията и държанието. -Катнис погледна момчето и после стана.- Убила съм осем ангела и един човек, не мисля че съм толкова красива. -започна да усеща как очите и стават сиви а краищата на косата и почерняваха, винаги я болеше много когато това ставаше. Затвори очи, вдиша и издиша няколко пъти и ги отвори. Не се бе успокоила, очите и бяха напълно сиви а косата изцяло черна знаеше го защото до сега не бе изпитвала такава болка. Беше много ядосана със себе си и не можеше да се успокои. Болката бе толкова силна че очите и се насълзиха, главата и сякаш щеше да избухне. Една сълза се стече по розовата и буза.

- Е, честно ли да ти отговоря тук?
Погледнах я замислено за няколко секунди. Можех да изтърся всичко в този момент, като знаех, че нямаше да излезна с добро впечатление, но не овъртах и истината.
- Не гледам толкова вътрешната красота, по-скоро външната, но.. това е нормално за всеки мъж.
Обърнах поглед към вълните на морето, докато усещах момичето как плаче.
- Аз ако гледах вътрешната красота, до сега всички за мен да са.. как да го кажа, може би изроди. Всички имаме ужасно минало, много убийства и всичко това, само за да бъдем защитени. Не си направила никакъв грях, за да плачеш..

Казваш на ангел че да убиеш не е грях. -каза сериозно Катнис. Застана срещу момчето.- Аз не мога да решавам кой умира и кой има право да живее, дори като съм ангел. Но предполагам е нормално сред нас, свръхестествените същества да убиваме невинни и да, дори виновни. Тъжно.. много е тъжно да знаеш че живееш в свят в който си обграден от егоисти, свят в който си интересен само ако могат да се възползват от теб, свят в който единствените хора на които разчиташ ти забиват нож в гърба. Нима божията воля е такава? Нима той очаква от нас да се мразим и избиваме, за това съм на Земята, за това водя бунтове. Според мен не е честно хората да се раждат лоши и после да бъдат съдени и обвинявани в това. -Катнис погледна момчето право в очите, искаше да знае какво мисли, да влезе в ума му и да разбере той на чия страна е.

- Искам първо да те питам нещо. Ти изобщо виждала ли си Бог?
Говореше толкова много за него, а сякаш нищо не знаеше. В представите й сякаш е най-добрия в цялата вселена, а дори не го познава. Пък и това, че е ангел не я оправдаваше. Имаше много ангели, които изобщо не знаеха дали изобщо техния Господар съществуваше.
- От къде дори знаеш, че е добър? Може просто да иска един ден да станем храна на нашето общество. Да ни направи канибали и да започнем да се ядем всички. Да станем животни на собственото си общество и да се унищожим.

След тези думи Дерек просто спря на място, не мърдаше, не дишаше. Алекзандър един от моите братя беше застанал срещу мен.
-Катниссс, -издължи с-то като змия- колко много време мина! Мислех че татко те е унищожил вече. -погледнах го смразяващо.
-А аз мислех че се криеш в някоя миша дупка за да не те открие Михаил. -Алекзандър се стъписа.- Казвай на право, какво искаш?
-Дочувам из небето че ще имаш проблеми с демони скоро време. -каза усмихвайки се лукаво. -Бягай Катнис, бягай от Мистик Фолс колкото и кавги да има между нас сме брат и сестра и не искам тези долни твари да те наранят! Това дочух, ще бъдеш наранена, бягай ти казвам! -изведнъж Алекзандър изчезна а лицето на Дерек отново се появи пред мен.
-Съжалявам, трябва да вървя! -измърморих, огледах се, наоколо имаше твърде много хора така че трябваше да стигна до къщата по стария метод, затичах се из плажа за да мина на пряко.