Англия в миналото, преди неопределено време

Дори усмивката му я отвращаваше. Доближи се към него за да го целуне но вместо това вкара ръката си в гърдите му и изтръгна сърцето му. Из гората се чу само един ужасяващ писък и тъп удар. Тялото му без живот лежеше в краката и. А после тя извади острието си го прободе за да не се събуди никога повече. Доближи се към езерото и хвърли сърцето му. Докато кръвта на ангела се стичаше по белите и ръце тя запя една песен, песен която само ангел би разбрал, песен за сбогуване. Клекна до него и му прошепна в ухото няколко думи, никой не улови гласа и, по простата причина че нямаше никой на радиус от двадесет километра или поне тя така мислеше. Обърна се и беше готова да си тръгне но забеляза две шоколадови очи да я гледат иззад едно от дърветата. Нямаше какво да каже, затова остана да гледа скритото момиче.

Тъмнокоската затръшна вратата и в устремена крачка се шмугна в гората. Мразеше някой да я чува или вижда да плаче, за това се скри умело между природните стени на усамотението.
Сълзите се стичаха по кадифено гладката кожа на лицето й, а тя се свлече на земята до едно дърво, опитвайки се да се успокои. Дори не бе сигурна защо плачеше. Ненавиждаше да е слаба, да плаче и да я боли. Болката бе най-големият й враг когато се обърнеше срещу нея, но и същевременно най-добра приятелка, когато се съюзяха срещу някого.

***

След известно време вече спокойна и уравновесена тя закрачи из дебрите на местността, запътвайки се към близкото езеро когато чу оглушителен писък. Бе почти стигнала до въпросното езерце, и то се виждаше между клоните на дърветата. Шер се скри зад едно от широките дървета и затърси източника на звука който я бе стреснал.
И тогава пред очите й се разкри ужасна картина. Лежаш на тревата мъж, хрипащ с последните си глътки въздух и жена, която бе клекнала до него.
Може и да бе мазохистка, но Шарлот определено не ме самоубийца. Отвратена и уплашена от гледката на мъртвеца, тя се опита да се измъкне незабелязано, когато една съчка под крата й изхрущя и усети изгарящия поглед вперен в гърба й. Обърна се и видя русокоската вгледана в нея.

-Той отне живота на единственият човек когото някога обичах затова аз отнех неговият. - думите просто се изплъзнаха от устата и. Не искаше да говори искаше само да избяга, чувстваше се засрамена от постъпката си. Но остана, остана само защото знаеше че няма на кой друг да каже, бе сама. Не беше справедливо нито правилно да отнема живот но беше ядосана. А пред очите на това младо момиче усещаше как изглежда като демон.
''Аз съм ангел, ние не нараняваме'' помисли си тя. Единственото което искаше бе да бяга, но знаеше че не може да избяга от срама и отмъщението. Нямаше нито къде да отиде нито при кого.
-Обичала ли си някога? -отново говореше под влиянието на чувствата си. Отново краката и не се помръднаха когато се опита да изчезне, единствената и алтернатива бе да чака. Момичето пред нея се помръдна за първи път, доближи се до езерото без да каже дума.

Русокоската се приближи към Шарлот, чийто инстинкт за самосъхранение се изпари в момента в който видя божествено красивото лице на момичето срещу себе си. Само секунди по-рано бе обмислила план, как да избяга най-бързо и да се измъкне недокосната, но в мигът в който това прелестно същество се приближи до нея, тя се вцепени.
И то проговори. Момичето със слънчево русите коси проговори и сякаш се опита да се оправдае за стореното пред самата себе си.
Дали беше обичала? зададе въпроса, който я бе попитала отново на себе си и отговорът й бе категоричен.
- Не - каза тихо и погледна към русокоската.
Нещо у това момиче бе привлякло вниманието й, което бе рядко срещано явление.

-Не
Не?! Не. Единственото нещо което бе отворило очите и бе любовта, а сега трябваше да живее без нея, да я изтръгне от сърцето и мислите си. Не, момичето не бе обичало. Нещо в нея се пречупи, тя бе ангел бе и забранено да обича и не биваше никога да се влюбва. "НЕ БИВАШЕ ТОВА ДА СТАВА ТАКА!! Защо аз.. Защо тя?!" Усети как очите и се напълниха със сълзи, премигна няколко пъти за да ги скрие, облиза устните си и се усмихна на момичето. Какво можеше да и каже? Какво можеше да направи? Да помисли? Катнис никога не е знаела как да се държи с околните затова единственото което и хрумна бе да запее. Но този път песента която запя не бе за сбогом. Дори птиците спряха да мърдат за да чуят гласа и.
"Развратен дух в пустиня от безсрамие –
това е поход в действие, това
е мрачно, грубо, яростно желание,
жестоко, алчно, сдържано едва.
Задоволено, то влече презрение;
стремящо се, то все ламти – безспир,
постигащо, намразва с упоение,
измамено, измамващо, без мир.
Безумно и в копнеж и в обладание
то има, властва, спори за права.
Очаква рай, намира пак страдание,
мечта преди и сън подир това.
Но кой е съумял да не изстрада
това небе, което води в ада."
Когато свърши момичето я гледаше странно, не бе разбрала нито дума защото това бе ангелска песен. Катнис и се усмихна, но зад тази усмивка криеше много страдание.

» Лондон,Англия /преди 1 месец
» В гората преди преди седмица
» Чикаго, преди 90 години
» Миналото лято.Плажа на Лос Анджелис.Ранната сутрин.
» Преди седмица.