Големият фонтан

Горещ ден. Една самотна фигура седеше на една от пейките близо до фонтана. Празният му поглед беше насочен към водата, но мислите му бяха другаде. Наближаваше пълнолуние. Обикновено прекарваше тези няколко дена с помощта на един елексир, който значително понижаваше способността на организма му да прави каквото и да е. Доставяха му го от Дания и не беше особено... законен. Все пак беше по-добре да стои в апартамента си дрогиран, отколкото да се разхожда из улиците на града като върколак. Сега обаче беше изгубил връзка с доставчика си и не знаеше какво да прави. Помисли си дали да не се скрие в гората - все пак беше чувал, че там се разхождат и по-опасни същества, но след последния път предпочиташе да не го прави.
Все така загледан във фонтана си спомни за последния път когато се беше скрил в гората. Беше на седемнайсет. На сутринта след преобразяването си се беше събудил от ужасни болки в ръката. Огледа се наоколо - нямаше никой само дървета. Целият беше в кръв.Не знаеше какво се е случило. Усещаше пареща болка в лявата си ръка. Едва щом видя огромната прободна рана разбра, че трябва да отиде в болница, но не посмя. Върна се обратно вкъщи и сам превърза раната си. Не знаеше какво беше станало и това го измъчваше. Ясно беше, че е срещнал някой през нощта, но кой и какво беше станало с него? Така и не разбра...
Отърси глава.
Вече започваше да се чувства зле. "Сигурно заради пълнолунието."-помисли си той, но това, което го притесняваше повече беше чувството за неспокойство, което го преследваше от известно време. Огледа се наоколо. Нямаше почти никого. Само една жена по къси панталонки, която разхождаше кучето си. И друга, която седече на пейка близо до него и четеше нещо.

-Знаех си!
Никол вдигна очи от четивото си и ги насочи към човека, който се беше надвесил над нея. Косата му беше разрошена, очите му светеха. Никол усещаше вълнението му, сякаш чуваше как бие сърцето в гърдите му. Усмихна се.
-Здравей.
-Какво правиш тук?-не звучеше разгневен, а по-скоро объркан.
-Очаквах по-топло посрещане, като се има предвид колко време не сме се срещали.
-Кога дойде тук?
-Сигурна съм, че знаеш отговора. - отново се усмихна тя.

Стийв също се усмихна. Пред него стоеше една от малкото жени в живота му, които знаеха за магическите му способности и единствената, която умееше да го провокира да ги използва.
Като цяло Стийв се стремеше да избягва да използва магия и да отбягва всичко, което го свързва с факта, че не е точно човек. Въпреки това по време на общата им работа в музея, Никол беше разбрала какъв е и беше успяла да го убеди да научи някоя друга магия. Тогава той беше разбрал, че има по-голям потенциал от колкото беше предполагал.
- Усещах нещо, но не бях сигурен. - той седна до нея. - Трябваше да се досетя, че си ти.
-От къде мажеше да си сигурен, че съм аз?
- Как бих могъл да сгреша с излъчване като твоето.
Тя се засмя.
- Жалките ти опити за флирт винаги са ме забавлявали.-каза Никол.
Стийв се престори на изненадан
-Няма такова нещо!
Последва мълчание. Мълчание, по време на което в главата на Стийв се въртеше един въпрос.
-Защо си тук? - попита той с вече сериозен тон. - Съмнявам се, че си дошла само за да кажеш "Здрасти!".

Никол го погледна. От усмивката й нямаше и следа.
- Бих ти казала, но тук не е мястото.
-Нещо е станало нали? Не може да си тук за нищо.-Стийв поклати глава.
-Спокойно.-рее Никол.-За всичко си има време. Ще ти кажа когато сметна за добре.
Мъжът вдигна ръце в знак че се предава. Добре знаеше, че няма смисъл да спори с нея.
-Още един въпрос. Къде си отседнала?-попита той след малко.
-Какво?-Никол се беше разсеяла.
-Къде си остеднала. Знам, че нямаш апартамент тук.
-Ааа, да... У една приятелка.-лъжа
-Така ли? Не знаех, че имаш приятели тук.
-Разбира се, че имам. Като малка съм идвала тук няколко пъти през ваканциите.-отново лъжа.-На идване се обадих на една приятелка и тя се съгласи да остана при нея.
Стийв я гледаше в продължение на няколко минути преди да каже:
-Нали знаеш, че не можеш да лъжеш.
-Напротив.-на лицето й се появи лека усмивка.-Умея да лъжа, но...
-Но не можеш да излъжеш мен.-засмя се той.
Погледът на Никол отново беше насочен някъде в далечината зад фонтана.

-Знаеш много добре, че не бих ти позволил да останеш на хотел, при положение, че можеш да дойдеш при мен. - каза Стийв.
- Точно за това не ти казах, че съм на хотел.
Стийв само вдигна рамене.
Лек ветрец погали короните на дърветата.
Мълчание. Никол все така гледаше нещо в далечината. Вятърът продължаваше да си играе с косите й.
За един кратък момент Стийв усети силна болка в главата. За миг помисли, че ще падне на земята. Всичко свърши толкова бързо, колкото и започна. В главата му отново се промъкнаха тревогите от преди малко. Какво щеше да прави когато настъпи момента отново да се превърне във върколак? Напълно беше забравил за това. Сега положението му се усложняваше, защото Никол щеше да остане при него. Разбира се, не можеше да й позволи да остане на хотел, най-вече защото разбираше, че причината да дойде тук е по-сериозна от колкото си е мислел. "Ще мисля за това по-късно."-каза си той.
- Еее... Ти още работиш в музея нали? - попита мъжът в опит да наруши мълчанието.
- Да.- простичко отговори Никол.
- Нещо интересно?

-Всъщност да. - най-сетне тя отдели очи от това, което гледаше и погледна него. - Наскоро открих нещо много интересно. Всъщност не беше точно находка.
- Как така? - не разбра Стийв.
-Ами... открихме го в една гробница, но по време на анализите разбрахме, че е поставено там по-късно. И е предназначено за определен човек. - Никол замълча. Отново хвърли поглед към мястото, което гледаше преди малко.
-Няма ли да ми кажеш нищо повече?
-По-късно. Сега не е времето за това.
След един последен поглед към фонтана Никол стана.
-Трябва да тръгвам.-каза тя, поглеждайки часовника на ръката си.
-Добре... Е Искаш ли да дойда да те взема от хотела?-попита мъжът.
-Не.- Никол поклати глава.- Няма нужда. Довиждане.-добави тя преди Стийв да е успял да каже нещо друго.