Водопадът

Беше толкова горещо! Сякаш щях да се задуша от толкова горещина. Въздухът беше тежък и така полепваше по кожата ми, че имах чувството, че съм извън тялото си и изобщо не съм на този свят. Трябваше, трябваше да съм на някое студено място сега, представих си океана под Асгард и се усмихнах странно.
Лежах на леглото в стаята си и гледах тавана. Не исках да поглеждам часовника, беше рано сутринта в това бях сигурна. Предпочитах да гледам сенките, които дървото до прозореца образуваха на тавана. Бяха толкова странни и интересни, че дори различавах животни в тях. В десния ъгъл на стаята сякаш виждах куче, а малко по-нагоре забелязвах главата на слон. Или наистина се побърквах или въображението ми беше в повече. Въздъхнах тежко и се завъртях, търсех поне едно по-студено местенце в леглото, но не го намирах. Трябваше да се махна от тази задушна стая, идваше ми да изляза от кожата си, но знаех, че е невъзможно. Станах рязко и се погледнах в огледалото. Бях по леко бельо, но нямаше как да изляза така от къщата. Колкото и топло да ми беше. Извадих една шарена рокля от гардероба и бързо я облякох. Добре, че беше ефирна и лека, така нямаше да усещам толкова много горещината. Само дето нямаше как да избягам от нея, все някъде в този град имаше място, което да е прохладно. Тогава се сетих! Водопада!
Излязох от къщата ми в края на града и се запътих по познатата пътечка, която почти никой не знаеше. Чуваха се само песните на птичките и тихото шумолене на тревата върху, която стъпвах. Усмихнах се и продължих напред. Чувствах се като Снежанка или някоя друга героиня от приказка. Дори вече не усещах жегата, подухваше лек ветрец и роклята ми се развяваше насам натам без да се интересува дали разголва прекалено много от тялото ми. Всъщност нямаше никой, така че не се притеснявах. Гората и зеленината ме бяха омагьосали и се движех като в сън. Всичко беше прекрасно, като в приказка. Чудех се дали наистина съм луда? Луда ли бях? Не знаех, но все едно не бях пораснала. Чувствах се като дете, само ми трябваше една кукла, с която да обикалям и да ми бъде приятелка. Откачено, но толкова разумно. Поне за мен. Не исках да съм сама и да се чувствам самотна. Исках да има някой до мен и да ме закриля. Преди имах брат и баща, а сега нямах никой.
Стигнах водопада и застанах на края на водата. Събух сандалите си и потопих крака си. Усетих студената вода и отново горещината ме заля. Съблякох роклята си без да се замисля и се потопих във водата. Поех си дъх и притворих очи доволна. Беше толкова приятно и студено, цяла нощ бях искала точно това. Кожата ми да бъде заобиколена от нещо студено. Ледено студено. Започнах да влизам все по-надълбоко, докато водата не стигна до брадичката ми. Застанах на едно място и се загледах във водата, което падаше отсреща и се заслушах в шума, който се чуваше от нея.
Сякаш ледената вода ме върна в реалността и спомените за Тор и другите се върнаха. Защо трябваше да се разделяме? Всичко бе толкова прекрасно, а сега аз бях тук, а другите някъде другаде. Години наред бях живяла като добра богиня, която плаче сълзи от злато, а сега сякаш нямах сърце. То беше скрито зад безброй стени, защото знаех какво е да страдам и каква болка носеше и повече никога нямаше да изпитам същото!