Саша Лесбърн

Автобиография:


07 февруари 1982
Февруарската сутрин започна съвсем нормално за госпожица Дешае. Ранните утринни лъчи се прокраднаха през прозореца чак до леглото й, осветявайки лицето й. Един лъч нахално го подразни в опита си да го погали нежно. Кожата й изгелждаше почти бяла на светлината, прозираща, разкривайки вените й. Този болнав вид я преследваше от няколко дни, въпреки че се чувстваше по- здрава и от кобилата на двора. Единственото, причиняващо й болка бяха леките ритници на съществото в корема й, което се постарая да я събуди преди лъча да е успял.
-Оу!- възкликна Дешае и се изправи внезапно, но се олюля и без малко да тупне на земята.
Огромния корем, който вървеше в комплект с чудото в нея, се оказваше пречка за нормалното и лесно изправяне. Пречеше й обезателно много да се свие и нямаше търпение да се отърве от него, но най- вече, за да го почувства. Онова страхотно чувство, което всички описваха като най- великото- това да бъдеш майка. Да можеше да погали рожбата си, да й се порадва и да я възпита само както тя си беше наумила, създавайки от нея велик човек, или поне добър. Отметна настрани завивката си и бавно се домъкна до ръба на леглото, изправяйки се. Бялата нощница се свлече по тялото й чак до глезените и подчертавайки голямото томбаче, което не изгелждаше много на място спрямо крехкото й тяло. Толкова несъразмерна изгелждаше, че човек би си помислил, че страда от някаква странна болест, при която крайниците й отслабваха толкова, че започваха да изгелждат като закачалки върху буре.
Краката й се пъхнаха в мръсно белите тарлъци и зашляпа към вратата. Слизането по стълбите, към приземния етаж, се оказа по- сложно от вчерашното. Нещо в коремната област вече я пристягаше и я караше да спира от време на време. Знаеше, че термина й наближава, оставаше по- малко от седмица до датата, на която трябваше да посрещне своята рожба. Ах, струваше й се толкова скоро и прекрасно, че й се прииска да заподскача, ала предпочете да не си играе със съдбата и с положението си, затова продължи спокойно; крачка по крачка и така докато не се озова в огромната трапезария, където масата бе отрупана с всевъзможни вкусни неща, които й се прияждаха в мига, в който ги зърнеше.
Посегна моментално към платото с плодовете и хвана едно от големите, апетит ябълки. Захруска я сладичко, усещайки приятния й вкус в устата си. Не можеше да си представи по- прекрасен вкус в момента, самата сутрин й се струваше толкова первъзходна. Превъзходно... ужасна! Усети нещо мокро в краката си. Бавно остави недоядената ябълка на масата и погледна ужасена. Писъка й се разнесе из цялата къща като алармен сигнал, че се започна. Стъпките на няколко чифта крака се затътриха към нея. Тропането на токчетата на не особено високите обувки, подсказваха забързаните им движения. В суматохата, около себе си Дешае загуби представа за пространството. Можеше да характеризира сегашния момент като болезнен, объркан и в същото време толкова трепетен, че осъзна всичко чак, когато чу плача на своята рожба. Тогава, лежаща изпотена сред завивките на собственото си легло с малкото момченце в ръцете си. Косата бе полепнала по челото й, но малко по- надолу грееше прекрасната усмивка на една майка, приветстваща своето дете... своят Алекзандър Лесбърн.


________________________________________


21 април 1984

Малкото момченце тичаше напред без да слуша предупрежденията на майка си. Русите му коси бяха силно къдрави, обрамчващи лицето му, правейки го толкова ангелско, че никой не би се усъмнил в дяволчето Саша. Още от бебе си беше див и необуздан. Действаше така, както смята за редно, макар изобщо да не се оказваше редно и в повечето случаи да си заслужаваше един хубав пердах, спестяван му от госпожица Дешае. Да, тя си остана госпожица дори след раждането му. Господин Лесбърн не бе пожелал да приеме нея и Алек като негови, за което малко по- късно щеше да си изпати. Отрекъл се от собствената си плът и кръв, Лесбърн ги бе оставил на грижите на един стар, неспособен вече да се занимава с нелегална дейност, мафиот- бащата на Дешае.
- Мама, посмотри!- извика Саша, подскачайки пред огромна статуя. Пръстчето му сочеше към слабините на мраморния човек, които очевидно правеха изключително впечатление на малкото момченце с разкритостта си. Смехът му отекваше по стените на дългия празен коридор. Някой би си помислил, че той приютяваше цял забавен цирк, който се явяваше единствено пред (не) послушните деца. Сиво- сините очички на малкото човече не спираха да шарят, регистрирайки голотата на статуята.- Статуя-то голый!
- Алекзандър Брежнев! Дръж се прилично.- бе единственото, което изсъска младата дама, когато минаваше покрай момченцето и го взимаше на ръце в движение, което развали гледката му към смешната, за малкото му мозъче, гледка.
Носеше дълга, елегантна рокля, инкрустирана със съвсем малки диаманти, които наричаше „тайните принадлежности на мама”. Както можете да се досетите, бяха забранени за Саша и това ги парвеше още по- любопитни за него, но в момента бяха скрити от тъмната на цвят мантия, която бе навлякла в движение на път към двореца Санкт Петербург. Мразеше посещенията си тук, но нима имаше избор. Щяха да й го отнемат и предпочиташе да бъде по мирния начин. Не искаше да усложнява положението си, подлагайки малкия Алек на излишен стрес. Нямаше да преживее нещата, толкова трудно. Щеше да бъде толкова лесно. Беше малък, нямаше да я помни, щеше да се превърне в блед спомен от детството му, който всеки можеше да обясни по някакъв елементарен начин.
- Мама, куда мы идем?- попита недоволно малкото момченце и обви ръчички около врата й, за да не се изпусне случайно, докато Дешае вървеше бързо и безмилостно към целта си, криеща се зад огромната стоманена врата в дъното на големия коридор, а той приближаваше.... крачка, две, вече бе там. Побутна леко с ръка вратата, минавайки навътре преди да се затвори.
- Сега мама ще те остави при едни чичковци. Съвсем за малко, само докато мама свърши една работа.- с треперещ глас заобяснява Дешае.- Ще слушкаш, нали рожбо моя? Дръж се прилично, тези хора ще те отведат обратно у дома, а аз ще дойда мъничко след теб и пак ще бъдем заедно!
От очите й се стичаха сълзи, докато отнемаха детето от ръцете й. Алек стисна още по- здраво врата й и се разврещя страховито и жално, докато други две се опитваха да го дръпнат. Плача му сякаш се запечата в съзнанията на всички, сякаш самите стени тъжаха по раздялата му с Дешае, а самата нея разкъсваше нещо тайно отвътре... никога повече не видя своята майчица.
________________________________________
30 декември 2001 година


Русата му коса отдавна бе леко потъмняла и почти губеше цвят на русо. Отдавна вече не толкова къдрава, а всъщност напълно права, тя бе късо подстригана и зализана на страни. Лицето му, набраздено от чертите на безумието бе изкривено в изкуствена радост. Сякаш отдавна не бе използвал бръснача, брадата му бе набола, но този факт го правеше да изгелжда по- зрял и улегнал, отколкото всъщност беше. Можеше да мина за 25 годишен, макар да бе доста под тази възраст. Деляха го около шест мъчителни години (беше убеден, че ще бъдат такива) от измислената. Сега се радваше на своите 19, които не личаха по нищо. Притежаваше тяло на бог, изваяно до последната плочка, ковано в годините на тренировки и мъчения, на които собствената му майка го бе подложила. Очите му гледаха право напред, сини като небето и поглед мътен като бурното, зимно море.
Съзря своята мишена. Приглади официалния костюм по тялотто си, който не можеше да прикрие сексапила, който притежаваше, може би малко прекален за годинките му. Черното подчертаваше идеално изражението му, което говореше само и единствено за инстинкт на хищник, макар в случая да се явяваше повече като не особено беззащитното тревопасно. Запроправи си път през тълпата, докато сваляше сакото си. Разкри пред стотици погледи колко добре можеше да стои ризата върху неговото тяло. Под тънката й материя си личаха белезите от камшика, който играеше доста дълго след всяка негова грешка. Кожата му бе набраздена с много такива белези, някак симетрични по свой собствен си начин.
Настигна го. Крака му подкоси неговите и го повали на земята, а вените по мускулите на Саша изпъкнаха под напрежението, което изпита, докато се опитваше да задържи противника си на пода сред огромната пищята тълпа дами и господа. Изглеждаше толкова... животински.

________________________________________


07 февруари 2005
Снега се сипеше тихо на парцали в късните часове на нощта, готвейки се да направи изненада на жителите на града още на сутринта с еднометрови преспи. Обожаваше това време на годината, не защото бе рождения му ден, а защото валеше, валеше постоянно сняг, а самият сняг се задържаше за дълго и правеше от претъпканите с коли улици на града зимна приказка. Имаше нещо очарователно в начина, по който гледаше през прозореца, превърнал се в едно голямо дете. Такъв си беше Саша- дете; по- скоро личност с неизживяно детство. Всяка Коледа пишеше своето писмо до белобрадия старец, колкото и смешно да ви звучи това. После си подаряваше сам онова, което описваше в писмото, ако разбира се имаше възможност, ако случайно си бе пожелал нещо, непосилно за бюджета, който притежаваше в задния си джоб, а той не винаги бе солиден, сядаше пред камината и чакаше. Чакаше по цели нощи, желанието му да се появи като от нищото. Имаше една малка искрица надежда в него, която му подсказваше, че чорапа, закачен пред него ще бъде пълен някоя сутрин, без самичък да се е постарал да го напълни.
После идвваше това време- най- снежното от годината, което го правеше истински щастлив. Често му се приискваше да излезе навън и да си поиграе с децата, нищо, че бе пораснал вече. Чувстваше празнота в себе си, не знаеше с какво да я запълни и колкото и да се опитваше, все липсваше нещо. А, да! Любов. Копнееше толкова много за нея, независимо под каква форма щеше да се появи и щеше да го удари като гръм от ясно небе. Не бе бунтар по душа, макар често да се правеше на такъв. Всъщност, Саша бе изключително тихичък и кротък, когато поискаше. Можеше да бъде напълно невидим за околните, ако решеше, че иска усамотение. Ако, оаче си търсеше внимание... хм, ами това постигаше за някакви си стотни от секундата. Стигаше му само да вдигне малко шум около нещо и БАМ!, разваляше цялата си репутация на тихичка и уравновесена личност. Не умееше да сдържа гнева си дълго, макар да притежаваше усет за търпение.
Никога не бе обичам да бърза за някъде, както и в момента. Стана бавно от люлеещия се стол, който бе прибутал до прозореца, за да наблюдава танца на снежинките. Мина през стаята си и се облече по възможно най- бавния начин. Нуждаеше се от малко тишина, която можеше да си осигури само в импровизирано временния си дом, намиращ се на трета улица в хотел '' Безгрижие''. Ха! Какъв парадокс. Винаги предпочиташе спокойствието и лежерността пред постоянното мотаене насам- натам. Ако щете го наречете и мързел, но сам по себе си, Алекзандър намираше баланс между двете, ввършейки толкова работа, колкото и мързелуваше.
Намъкна на себе си старите протрити дънки, които имаше от няколко години и голяма, с около номер- два повече от нужното, тениска с отдавна избледнял надпис. Метна отгоре едно кожено яке и светкавично се придвижи навън. Детинското у него веднага се настани трайно в него. Вдигна ръцете си към небето, за да усеща по- добре падащите снежинки по дланите си. Гледаше право нагоре, с надеждата да види своята светлинка, която имаше чувството, че бе загубил доста отдавна, превръщайки се в нещастен и жалък вид на ловец. Майната му! Да, тази вечер можеше да каже тези думи на всичко и всички. Тази вечер, преди 23- 24 години се бе появил на този свят... или пък по- рано, от къде можеше да знае? Едно беше важно- изпитваше комфорт само в този ден от годината.

________________________________________

През години, с изключение на няколкото случки, представени по- горе, историята на Алекзандър Брежнев остава скрита в мъглата на тайнството. Самият той не си спомня всичко, което е вършил, всички безчестия, щастливи, нещастни и безизразни моменти. Можем само да гадаем, какво се случва след предаването му от майка му. Единственото сигурно е, че 20 години по- късно излиза от там като напълно обучен ловец, без минало и бъдеще, притежаващ мижаво настояще. Изпълнява доста поръчкови убийства и издевателства и не само над свърхестествени същества, за да преживява. Не е особено познат в тези среди, но е твърдо решен да си набави нужната слава, за да печели достатъчно за векове напред. Полага пред себе си приоритета да забогатее, макар да не е съвсем сигурен защо... В крайна сметка, ако опознаете Саша, всъщност му дадете шанс, може би щеше убедите, че не крие толкова лошо в себе си.

Одобрен си !!