Taking a ride to another climb, knees in my back 'cause we're flying high [the Tanner Foster]

Ache in my leg from a broken seat.
Taking a ride to another climb, knees in my back 'cause we're flying high [the Tanner Foster] Tumblr_m3we2oHos01qafmhf

Taking a ride to another climb, knees in my back 'cause we're flying high [the Tanner Foster] Tumblr_m3we2oHos01qafmhf

танър фостър. 19. човек. fc: caleb landry jones

Много е гадно, когато всички те отритват. И после да трябва да си измисляш свой собствен свят. Да, естествено, че е прекрасно в него... прекрасно до един момент. Този, в който всичко става прекалено еднообразно и мозъкът ти не може да се развлича сам. Секундите и минутите минават все по-бавно и все по-бавно, докато накрая... всичко не умира в застой. Гадно е. А и много се дразня на тези, които тръгват да казват репликите, че ние сме си го направили такова. Не, не е така. Изобщо.
Бих казал, че съм като котка, ама туй няма да е вярно. Чисто човешко същество съм си, за жалост. Иска ми се на света да съществуват и представители на други раси, но това е абсурдно. Като книгите за Хари Потър - надяваш се, че Хогуортс е реален и че ще получиш писмото, когато си на единайсет, но то така и така не идва. Ако имах магия, бих направил много неща... но за нещастие нямам. Което е гадно.
Мечтател съм. Ама то... Какво да се прави. Когато нямам нищо друго какво да правя, върша ето това. Мечтая. Понякога е приятно занимание, понякога е ужасно. Не, не отегчаващо, никога не се бих отегчил от това, да мечтая, ами понякога мислите ми взимат такива насоки, че чак се депресирам. Такъв съм си.
Според останалите явно много обичам да се депресирам. Но аз нищо не мога да направя по въпроса. Вижте сега, не сте ли изпитвали поне веднъж ужасното чувство на самота и агония, че няма някой, с когото да си поговориш? При мен това е през цялото време. Иначе свикнал съм. Рано или късно - няма как. Трябва да го приемеш.
Лека-полека това са причините и да започна да стоя настрана от другите хора. По принцип избягвам контактите. И физически, и емоционални. Иначе лесно се привързвам към някого или нещо. Главният въпрос е как да се запозная с него.
А то май... ние не се запознахме.Името ми е Танър Винскот Фостър. На деветнайсет години, от Шотландия. Там съм израснал, там винаги съм живял. Поради смяна на обстановката или нещо друго се озовах преди няколко месеца тук, в Мистик Фолс. Може би наистина главната причина е разнообразието. Но както и да е. Висок съм, тъй да се каже, и слаб като върлина също. Не тренирам, не се опитвам да имам някакви мускули, колкото и да са минимални те. Избягвам всякакви ‘здравословни начини на живот’. Няма нищо по-хубаво от МакДоналдс. Очите са ми сини, а косата оранжева, червена, моркова... както искайте я наречете. И имам лунички навсякъде си. И по лицето, по ръцето. Да, притежавам типичните гении на един шотландец. И ирландец. Абе, схваща се бързо, че идвам от онези страни. Дори и начинът ми на говорене е издайнически. Уф, май всичко по мен е такова.
Стеснителен съм. Особено покрай момичетата. Винаги когато има около мен такова, или ще се спъна, падайки на земята, или ще се самоударя, или... нещо друго, което ще ме доведе до саморъчно нанасяне на рани. Ама и в това съм свикнал.
Друго, друго... май няма такова.
И слава Богу.

Time may change me,
but I can't trace time.

- Ставай.
О, Всеки. Божи. Ден. Едно и също. Напред-назад и напред и назад. Вече започваше да му омръзва. Но дали можеше да се възпротиви? Разбира се, че не. И уста да отвореше, то думите му нямаше да се чуят. Естествено, имаше и моменти, в които набожността, че щеше да дойде нещо по-добре, да го обземаха, ама... те си бяха редки-редки. Колко да са редки? Излключително редки, драги ми.
И навярно щяхте да си кажете тук сега - ‘Ама защо сега така? Все щеше да има хубав ден, нали?’
Оф, зарежи.
{два дена по-късно.}
Пронизителните викове на пристигащи и заминаващи влакове огласяха гарата на Единбург. Танър се огледа наоколо. Толкова моного непознати лица, които виждаше за пръв и последен път. Да, май това щеше да направи. Имаше момент, в който нервите му не можеха да изтърпят, и той бе настъпил.
И като всеки персонаж от книгите или от филмите нашият герой се нае да си направи пътешествие. У него се бе появила странната вяра, че нещата можеха да се променят. Към нещо много по-добро. Беше си много скептично настроен, но все пак - каквото и да правеше, чувството не го напускаше, въпреки всичко. Може би наистина нещо хубаво щеше да се осъществи, а?
Времето щеше да измине и до неговия влак...
...
..
.
И измина.
Отварящи се, плъзгащи настрани врати, издаващи онзи специфичен ‘хуъшш’ звук, все едно се намираш в тайната пещера на някой зъл гений, многото тълпи хора, които се качваха в машината, пътуваща по релси. И той, който беше също като тях. Бързаше да си намери купе. На по-хубаво място. Като прозореца, може би. Следваше примера на брат си. Подобно на него, сега изчезваше от града. И от страната. Всъщност... от колко време не го бе виждал?
О, колко скучен Танър си беше.

Одобрен. Възхитена съм от героя ти.